Вечна любов

Ефектът се дължеше на адреналина, който изпълваше вените й. Умът й може и да беше спокоен, но тялото й все още бе заредено със страх.

— Ела — каза той и я притисна към тялото си. — Нека те поддържа в прегръдките си, докато премине.

Той шепнеше в ухото й, но внимаваше ръцете й да не намерят кинжала под мишницата му, нито деветмилиметровата „Берета“ на кръста му. Очите му се стрелкаха наоколо, погледът му обхождаше сенките на парка вдясно и вляво около ресторанта. Отчаяно искаше да я отведе в колата.

— Толкова съм объркана — каза Мери, притиснала лице в гърдите му. — Отдавна не съм изпитвала паника.

— Не се тревожи за това. — Тя спря да трепери и той се отдръпна. — Да вървим.

Седнаха в „Понтиак“-а и Рейдж се почувства много по-добре, когато включи на скорост и излезе от паркинга. Мери се огледа.

— Страхотно. И тук я няма чантата ми. Вероятно съм я оставила вкъщи. Днес все нещо забравям. — Облегна се назад и затърси из джобовете си. — Аха! Поне ключовете ми са у мен.

Излязоха от града бързо и безпрепятствено. „Понтиак“-ът спря пред къщата й, Мери прикри прозявката си и протегна ръка към вратата на колата. Той постави длан върху нейната.

— Позволи ми да бъда джентълмен и да ти отворя.

Тя се усмихна и сведе поглед към земята като човек, който не е свикнал да се суетят около него.

Рейдж слезе. Подуши въздуха и остави слуха и зрението му да проникнат в мрака. Нищо. Абсолютно нищо.

Отиде до задната част на колата, отвори багажника, извади огромен туристически сак и отново застина. Всичко беше спокойно.

Отвори й вратата, а Мери смръщи вежди, като видя чантата, преметната през рамото му. Той поклати глава.

— Не възнамерявам да прекарам нощта при теб. Просто току-що забелязах, че ключалката на багажника ми е повредена, а не искам да оставя това вътре. Нито да го изпускам от погледа си.

По дяволите, не обичаше да я лъже. Стомахът му буквално се преобръщаше.

Мери сви рамене и отиде до входната врата.

— Трябва да има нещо важно в сака ти.

Да, достатъчно оръжие да изравни със земята десететажна сграда. А пак не му се струваше достатъчно да я защити.

Тя, изглежда, се чувстваше неловко. Отключи и пристъпи в къщата. Той я остави да се разходи из стаите, да запали осветлението и да победи нервността си, но остана плътно до нея. Следваше я и оглеждаше вратите и прозорците. Всичките бяха заключени. Мястото беше добре подсигурено. Поне приземният етаж.

— Искаш ли нещо за хапване? — попита тя.

— Не.

— Аз също не съм гладна.

— Какво има на горния етаж?

— Спалнята ми.

— Ще ми я покажеш ли? — Трябваше да огледа и втория етаж.

— Може би по-късно. Искам да кажа, наистина ли трябва да я видиш? Ъъъ… о… по дяволите. — Тя спря и втренчи поглед в него с ръце на хълбоците. — Ще бъда откровена с теб. В тази къща никога не е стъпвал мъж. И съм забравила какво е да се държиш гостоприемно.

Той пусна чантата на пода. Беше готов за битка и напрегнат, но пак му беше останала достатъчно енергия да я желае. Фактът, че друг представител на силния пол не беше влизал тук, в нейното лично пространство, му доставяше огромно удоволствие. Сърцето му пееше.

— Справяш се добре — прошепна той. Погали я по бузата с палец, а в същото време мислеше какво му се иска да направи с нея в спалнята.

Тялото му незабавно реагира, странното жужене полази като горещи тръпки по гръбнака му.

— Трябва да се обадя набързо. Мога ли да се кача горе, за да остана сам?

— Разбира се. Аз ще те чакам тук.

— Няма да се бавя.

Изтича до спалнята й, като в същото време извади мобилния си телефон от джоба. Проклетото нещо имаше лека пукнатина, причинена вероятно от ритниците на някой от лесърите, но все още работеше. Свърза се с гласовата поща на Рот, остави кратко съобщение и започна горещо да се моли скоро да получи отговор.

Прецени набързо доколко е подсигурен вторият етаж и слезе долу. Мери седеше на дивана, подвила крака под себе си.

— Какво ще гледаме? — запита той и провери дали до вратите и прозорците не е долепено някое бледо лице.

— Защо непрекъснато се оглеждаш, като че ли се намираш в някоя задна уличка?

— Съжалявам. Стар навик.

— Вероятно си бил в някой специален отряд.

— Какво искаш да гледаме? — Отиде до рафтовете, върху които бяха подредени дисковете й.

— Ти избери. А аз ще облека нещо… — Изчерви се. — Е, ако бъда искрена, нещо по-удобно. И по което няма трева.

За да е сигурен, че е в безопасност, той я изчака в подножието на стълбите, откъдето я чуваше как се движи из спалнята. Когато тя тръгна отново да слиза по стълбите, той бързо се приближи отново до рафтовете.

Един поглед към колекцията й от филми беше достатъчен да разбере, че е в беда. Имаше множество чужди заглавия и само няколко американски, сред които две романтични класики — „Незабравима любов“ с Кари Грант и „Казабланка“.

Абсолютно нищо от Сам Рейми или Роджър Корман8. Нима не беше чувала за „Злите мъртви“? Чакай, имаше надежда. Извади обложката на един диск. „Носферату — симфония на ужаса“. Класическият немски филм за вампири от 1922-ра.

— Намери ли нещо, което да ти харесва? — попита тя.

— Да. — Той хвърли поглед през рамо.