Вечна любов

Мери спря, осъзнала грозната истина за неговата самоличност. Сега всичко придоби смисъл. Смъртоносната заплаха, скрита зад чара му. Пълната липса на страх, когато бяха нападнати. Твърдата му решимост да не замесва полицията. Господи, и фактът с каква лекота беше строшил врата на мъжа — като че ли беше правил това и преди.

Хал не искаше тя да се обади на 911, защото беше от другата страна на закона. Той бе същият като онези, които му се бяха нахвърлили.

Пъхна ръка под мишница, за да хване здраво чантата си, преди да побегне отново. И осъзна, че я няма. Хал изруга невъздържано.

— Изгубила си чантата си, нали? — Огледа се. — Чуй ме, Мери, трябва да дойдеш с мен.

— Проклета да съм, ако го направя.

Хукна към ресторанта, но той застана пред нея, препречи й пътя и я хвана за ръцете.

— Ще викам! — Тя погледна към служителите на паркинга. Бяха на около тридесет метра от тях. — Ще викам така, че гърлото да ме заболи!

— Животът ти е в опасност, а аз мога да те защитя. Имай ми доверие.

— Не те познавам.

— Не е така.

— О, прав си. Ти си красив, така че не може да си лош.

Той посочи с пръст към парка.

— Спасих живота ти. Нямаше да си жива сега, ако не бях аз.

— Чудесно. Много ти благодаря. А сега ме остави!

— Не искам да правя това — прошепна той. — Наистина не искам.

— Какво?

Той махна с ръка пред лицето й.

И изведнъж тя вече не си спомняше защо бе така ядосана.

19.

Застанал пред Мери, чийто спомени бяха оставени на милостта му, Рейдж си каза, че трябва да довърши започнатото — да се изтрие от паметта й като досадно петно. Да, и как това щеше да им помогне?

Беше оставил един, а може би и двама лесъри живи, за да я спаси. Ако онези кучи синове бяха отмъкнали чантата й, тя беше в опасност. Обществото вече отвличаше цивилни, които не знаеха нищо за братството, а какво ли оставаше за нея, след като я бяха видели с него.

По дяволите, как трябваше да постъпи в този момент? Не можеше да я остави сама в дома й, защото адресът й със сигурност беше записан в шофьорската книжка и къщата й щеше да е първото място, което лесърите щяха да посетят. Да я заведе в хотел, също не беше решение, защото нямаше как да е сигурен, че ще остане в стаята си. Тя нямаше да съзнава, че трябва да стои далеч от дома си, защото нямаше да помни нападението.

Искаше да я заведе в имението — поне докато не измисли как да се справи с тази неочаквана буря. Проблемът беше, че рано или късно, някой щеше да разбере, че тя е в стаята му, което щеше да е лоша новина за всички. Дори заповедта на Тор да изтрие спомените от паметта й да бъде отменена, пак нямаше да му помогне в този случай. Хората не бяха допускани в техния свят. Беше прекалено опасно. Последното, от което Братството имаше нужда, беше човечеството да узнае за съществуването на тяхната раса и тайната им война с лесърите.

Да, обаче той беше отговорен за живота на Мери. А правилата са създадени, за да бъдат нарушавани…

Може би щеше да убеди Рот да я пусне вътре. Неговата шелан беше наполовина човек и откакто двамата бяха заедно, Слепия крал беше омекнал по отношение на жените. Тор не можеше да не зачете думата на краля. Никой не можеше.

Но Мери трябваше да бъде в безопасност, докато Рейдж уреди въпроса.

Замисли се за къщата й. Тя се намираше в усамотена местност, така че ако нещата се объркаха, можеше да я защитава, без полицията да се намеси. Имаше достатъчно оръжие в колата. Щеше да се обади на Рот оттам.

Умът на Рейдж спря да се лута. Щеше да изтрие спомените от паметта й до момента на слизането им от колата. И тя нямаше да си спомня дори целувките им.

Което, като се имаше предвид всичко, беше добре. Дяволите да го вземат. Беше я тласнал твърде далеч, твърде бързо, а той самият едва не се беше разпаднал. Докато я галеше с ръце и устни, странното жужене в тялото му се усили до кресчендо. Особено когато тя взе ръката му и я постави между бедрата си.

— Хал? — Мери го гледаше объркана. — Какво има?

Почувства се едновременно успокоен и виновен, когато я погледна в широко отворените очи и накара спомените й да потънат още по-дълбоко в подсъзнанието й. Беше изтривал паметта на безброй жени преди, без дори да се замисли. Но с Мери се чувстваше така, сякаш й отнемаше нещо. Сякаш извършваше предателство спрямо нея.

Прокара длан през косата си, сграбчи един кичур и му се прииска да го изтръгне из корен.

— Е, добре, щом предпочиташ да пропуснеш вечерята и да се прибереш у дома, няма проблеми. И аз имам нужда от време, за да поохладя страстите.

— Добре, но… имам чувството, че искахме да направим още нещо. — Сведе поглед към тялото си и започна да маха тревата от дрехите си. — Макар че, като се има предвид какво направих с полата си, преди да тръгнем от къщи, вероятно не трябва да се показвам на обществено място. Знаеш ли, мислех си, че съм махнала всичката трева от… Чакай малко, къде е чантата ми?

— Може би си я оставила в колата.

— Не. Аз… О, господи! — Тя затрепери неконтролируемо, дишането й стана бързо и плитко. Очите й горяха трескаво. — Хал, съжалявам, аз… имам нужда… О, по дяволите!