Вариант 13

Спомни си, че е в дома на Севги Ертекин, и се отпусна. Скимтенето се откъсна от устата му като нисък стон.

Стаята беше пълна с почти нефилтрирана светлина на прозорците имаше вариполарни завеси, но някой беше забравил да ги затъмни. Според часовника му беше малко след девет. Изпъшка и раздвижи пръстите на лявата си ръка, прогони постепенно болката. Мрежата, по причини, които все още убягваха на биолабораториите на „Марстех“, „помнеше“ травмите от стари наранявания и понякога претоварваше системата в съответните части на тялото. Нямаше проблем, ако зареждаш редовно и качествено системата — най-много да почувстваш затопляне и лек сърбеж на мястото на старите рани. Но при боклуците, които купуваше от Луи през последните няколко месеца, невромускулният интерфейс сигурно съвсем се беше раздрънкал. А с тази си ръка веднъж беше спрял саудитско бойно куче. Генномодифициран хибрид, истинско чудовище, бледо като призрак: появи се изневиделица от пустинната нощ и скочи с ръмжене към гърлото му. Събори го по гръб, зъбите му се забиха до кокал, и дори след като уби проклетото чудовище, минаха почти пет минути, докато разчекнат захапката му и го махнат от него.

Наостри слух за някакви звуци в апартамента, но не чу нищо. Ертекин явно още спеше. Колкото до самия него, със сигурност нямаше да заспи пак, а вратата си беше все така заключена. Обмисли набързо ситуацията, после стана, нахлузи си панталоните и тръгна към кухнята. Кратък преглед на шкафовете му осигури кафе за еспресо машината в ъгъла. „Робуста смес Олимпус Монс — директно от генните лаборатории на Марстех!“ Да бе, как ли не! Позволи си една кисела усмивка, нагласи машината за две дълги кафета и отиде да вземе мляко от хладилника.

Имаше две отворени кутии „ЛонгЛайф“. По тежестта им прецени, че едната е пълна почти до половината, а другата е почти празна. Някакъв импулс го накара да приближи нос до разкъсаните картонени опаковки. Смръщи се отвратено и ги изля една след друга в мивката. Съдържанието на по-празната от двете кутии вече се беше сгъстило и се изсипа на лигави бели съсиреци. Карл поклати глава и пусна силно водата да ги отмие.

— Със Зули ще си паснете като дупе и гащи — измърмори и се върна да потърси неразпечатано мляко.

— С кого говориш?

Той се обърна с нова кутия в ръка. Миризмата на кафе вече изпълваше кухнята и или това, или шумът от ровичкането му в шкафовете бе събудил Ертекин. Беше застанала на прага на кухнята, с подпухнали очи и рошава коса, навлякла огромна избеляла тениска с логото на нюйоркската полиция, с което облеклото й се изчерпваше, поне доколкото той успя да прецени. Физиономията й не вещаеше нищо добро.

— Пея си — каза той. — Сам. Направих кафе.

— Виждам, не съм сляпа.

Той вдигна вежда.

— Личи си.

Тя го изгледа продължително и безстрастно, после му обърна гръб. Тениската примамливо погали задника й и дългите й бедра.

— Колко е часът?

— Някъде девет и половина.

— Майната ти, Марсалис. — Гласът й се отдалечи към спалнята. — Ти да не страдаш от безсъние бе?

Шум на пусната вода, после някаква врата се затръшна и го заглуши. Внезапен и неканен образ се пръкна в главата му. Севги Ертекин си съблича тениската и влиза под душа, вдигнала ръце под брадичката си, топлите струи я обливат, гърдите й — полускрити и притиснати от ръцете й, и…

Ухили се криво и наби спирачките на въображението си, преди да е стигнало до слабините. И без това кафето беше готово. Силно и с каймак, ароматът му рязко го върна към прашните сглобяеми мехури на лагер Хуари. Зловещият сърбеж по кожата му от слънце, екранирано от изкуствена атмосфера, едва наскоро сгъстила се достатъчно, за да става за дишане; особеното притегляне на марсианската гравитация, хлабавата хватка на една планета, която не го разпознаваше като един от своите и не схващаше за какво й е притрябвал. Кафе в алуминиеви флакони, хрущящ под стъпките прах и Съдърланд до рамото му: говори ли, говори с басовия си глас като познати до болка обороти на тежка заводска машина. „Тук нищо не е с човешки мащаби. Достатъчно е да заслониш очи и да се огледаш“. И ето ги зашеметяващите висоти на масива Верн, сами по себе си достатъчно потвърждение на думите му. Отпи от кафето и вдигна изненадано вежди. Онова за „истинските генни лаборатории на Марстех“ май беше вярно. Мразеше, когато реалността потвърждава дразнещите хвалби на рекламата.

Наля още една голяма чаша и я остави да изстива на кухненския плот. Пада й се на Ертекин. Взе си своята, отиде в хола и погледна към пазарчето долу. Не познаваше добре града, а тази му част още по-малко, но кооперацията на Ертекин беше от стандартните нанотехнологични ъпгрейди и той реши, че площадчето сигурно е било част от същото преустройство. Притежаваше смътно органичния дизайн на ранното наностроителство. В югоизточната част на Лондон имаше квартали, които изглеждаха по подобен начин. Сгради в саксия — просто ги изливаш и след това ги гледаш как растат.