Вариант 13

Той бавно кимна и тръгна към колата си. Тя му махна за довиждане. Том потегли, като току поглеждаше назад. Двамата изчакаха, докато кадилакът не се скри от поглед, после Севги се обърна към входа на сградата и вдигна лице към скенера. Вратата се отвори с хидравлична въздишка.

— На/ шестия етаж — каза тя и нагласи сака на рамото си. — Няма асансьор.

— Сериозно? И защо?

— За да се запази автентичността на сградата. Част от чара й. Идваш ли?

Тръгнаха бавно по стълбите. Лазерните панели се активираха с приближаването им към всяка следваща площадка, после постепенно угасваха. Ярката бяла светлина огряваше стенописи в стил графити отпреди отцепването и вградени в мазилката холоснимки на сградата в различни етапи на растежа й. Севги се хвана, че за пръв път от месеци им обръща внимание, разбудена от усещането за мъжа зад себе си, което, изглежда, й разкриваше нови перспективи така, както лазерните панели й осветяваха пътя. Потисна внезапното желание да се изяви като екскурзовод.

Влязоха в апартамента й и тя го поведе от стая в стая да му покаже кое къде е. Марсалис влезе в банята веднага щом обиколката приключи. Докато той беше там, Севги провери прозорците, нагласи ключалките, състави наум списък с нещата, които трябва да направи. Извади чаршафи и юрган от гардероба в стаята. Докато смъкваше бельото от горния рафт, зърна отражението си в огледалото и не можа да се познае. На лицето й беше се беше изписало топлото нервно смущение, което я обземаше все повече, колебанието как следва да подходи към всичко това. Върна, се в хола, включи захранването на дивана и го разпъна с дистанционното. Докато слагаше чаршафите, той излезе от банята и дойде при нея.

— Разполагай се — каза тя, след като подръпна за последно долния чаршаф и се изправи.

— Благодаря.

Стояха и гледаха чистите гладени чаршафи. Той сякаш чакаше нещо. И може би като ответна реакция някаква верига в нея се затвори. Тя пъхна ръце в джобовете си и го погледна в очите. После каза:

— Вратата е с двойно заключване. ДНК кодирана.

Той свъси вежди й я изгледа мълчаливо.

„О, майната му, почва се.“

— Май ще е по-добре да ти го кажа още сега. Рано или късно ще го разбереш, така че по-добре да ти го кажа аз. Последната ми сериозна връзка беше с мъж като теб, тринайска. Той вече не е между живите, но бяхме заедно достатъчно време, за да схвана как вие, тринайските, сте устроени тук. — Тя се почука по слепоочието. — Затова знам, че в момента най-вероятно обмисляш най-прекия път до пресечката на Източна Четиридесет и пета и Първо авеню.

Никаква видима реакция. Тя засили натиска.

— И си преценил правилно — не е далеч. Три-четири километра, минаваш мислената граница и си си у дома. Територия на ООН в самия център на Ню Йорк. Не знам как ще те измъкнат след това, но предполагам, че хората, от които зависи това тук, в Съюза, няма да ритат много. Отношенията им с ООН по принцип са по-добри от отношенията им с КОЛИН, с много малки изключения. Ако трябва да си говорим истината, нас ни харесват почти толкова, колкото харесват и Републиката.

— Това сигурно е голямо разочарование за вас.

— Меко казано. Та, както казах, знам какво ти се върти в главата. И дори не те виня особено. Не е като да си тук по собствена воля, въвлякохме те в нещо, което сам едва ли би избрал. Оказва ти се принуда, а аз отлично знам, че тринайските трудно приемат всяка форма на външно давление. В момента се чудиш как да излъжеш ключалките или да разбиеш вратата.

Думи на Етан. Неизменно ги казваше с широка усмивка и закачливо намигане.

Чакаше да види как ще реагира Марсалис. Какво ще направи.

Не направи почти нищо. Само вдигна вежди и сведе поглед към ръба на отворената си дясна длан. Севги разпозна обучението по овладяване и изместване на първичните импулси и я побиха тръпки.

Той се изкашля.

— Е, хубаво е човек да знае, че го разбират толкова добре. Само че, Ертекин, твоят подход има един сериозен недостатък. Ако наистина бях побеснелият, действащ под принуда гадняр с изродени гени, който ти…

— Не съм казала, че…

— … който ти описа току-що, то какво ще ме спре да не ти строша черепа още сега, да ти разпоря корема и да взема малко топла кръв за безценните ти ДНК ключалки, след което да се разкърша с малко сутрешен джогинг до пресечката на Източна Четиридесет и пета и Първо авеню?

— Ключалката реагира само на слюнка.

Той я погледна в очите.

— Значи ще е още по-лесно — мога да взема от устата ти, след като те убия.

— Мислиш ли, че ще ме уплашиш, Марсалис?