Вариант 13

Самолетът пое по прав курс. Марсалис се появи откъм предната секция, сигурно на път към тоалетната. Кимна й на минаване.

— Добре ли спа?

Тя сви рамене и излъга.

17.

Докато кацнат и минат през пустите зали на терминала за чартърни полети на летище „Кенеди“, стана почти три през нощта. Нортън ги остави да чакат при безкрайната редица стъклени врати в зоната за посрещачи и отиде да докара колата си от паркинга. Целият комплекс тънеше в осветена до бяло тишина, която виеше сякаш на косъм от слуховия диапазон.

— Та какъв е планът? — попита Марсалис.

— Планът е да поспим малко. Утре ще те заведа в Джеферсън Парк, там е централата ни, да те представя на шефовете. Рот, Ортис и Никълсън ще искат да говорят с теб. После ще се опитаме да открием още нещо за Монтес. Ако теорията ти е вярна, в базите данни все трябва да има някакви следи от предишната й самоличност.

— Надявай се.

— Не се надявам, сигурна съм — сопна се тя. — Никой не може да изчезне напълно, та дори да се крие в Анжелинското свободно пристанище.

— По всичко личи, че Мерин се справя добре с изчезването.

— Неговото е временен феномен.

След тази словесна престрелка продължиха да гледат в различни посоки из празния терминал, докато Нортън не се дотъркаля с безумния си кадилак. Допреди две седмици упорито отказваше да вдигне гюрука, сега обаче нямаше накъде да мърда. Нощният въздух извън сградата хапеше свирепо, предвещаваше настъпването на истинските зимни студове.

— Готина кола — каза Марсалис, докато се качваше.

На мястото до шофьора, моля ви се. Севги завъртя очи и се качи отзад. Нортън й се ухили в огледалото.

— Благодаря — каза и потегли с магнитна тяга до ламарината. На кадилака не му се получаваше съвсем гърленият рев на автомобилите от старите филми, на които Нортън мъкнеше Севги от време на време в арткината, но шумът и така си го биваше, също и скоростта, с която излетяха по изходната рампа. Нортън подкара по магистралата към града. Комплексът на летището се стопи зад тях като коронката на горска фея. Нортън отново погледна в огледалото и попита:

— Как ще решим въпроса с настаняването, Сев?

— Може да ме настаните в хотел — каза с прозявка Марсалис. — Който и да е. Не съм претенциозен.

Севги на свой ред се престори, че се прозява, и се облегна назад.

— Не може ли да го решим утре? Честно казано, не ми се занимава сега. Тази нощ можеш да останеш у нас. Том, утре ще го доведа и на обяд ще те чакаме в службата. Някъде на мецанина. В дванайсет става ли?

С периферното си зрение забеляза, че Нортън се опитва да улови погледа й в огледалото. На лицето му беше изписана онази грижливо моделирана липса на изражение, която означаваше, че някой от непосредственото му обкръжение е на път да допусне сериозна грешка. Често я използваше по време на съвещанията при Никълсън. Севги упорито гледаше през страничния прозорец.

— Може да остане при мен, Сев. Имам достатъчно място.

— И аз имам. — Каза го небрежно. Все така гледаше матовата панделка на мантинелата, която се точеше плавно в мрака край колата. Такси-сълза се стрелна в платното за насрещно движение. — На теб обаче ще ти отнеме цял час да разчистиш боклуците, които държиш в стаята за гости, а аз трябва само да разпъна дивана. Така че ни остави пред нас и нямай грижа.

Сега вече се обърна и срещна погледа му в огледалото. И тя ги можеше безизразните физиономии, когато реши. Том сви рамене и пусна музикалната уредба. Зазвуча древен пънк от ерата на отцепването, който вече никой не слушаше. „Детройтъс“ или „Ерър Коуд“ — Севги така и не се научи да различава двете групи въпреки искрените опити на Нортън да я просветли по въпроса. Загледа се отново през прозореца и се остави на вълната от сарказъм, която се лееше от уредбата под съпровода на познатите мощни баси и насечените стакатови акорди на китара. По някое време дори заприпява наум там, където помнеше текста:

Получи к’вото искаше най-сетне:
живот в кутийка с панделка увит,
юначен код и патриотски песни,
и шибания флаг в пръстта забит.

Марсалис се размърда, наведе се напред да погледне дисплея на уредбата, после се облегна пак без коментар. Китарен бяс се лееше от тонколоните. Колата летеше в нощта.

Спряха пред кооперацията на Севги и Нортън изключи двигателя и слезе да ги изпрати до входа. Хубав жест, но излишен — в Харлем от десетилетия нямаше тежки престъпления, а между пазарските сергии вече шетаха подранили продавачи, помъкнали щайги със стока. До два-три часа тук щеше да гъмжи от живот. Севги си напомни да затвори плътно прозорците, преди да си легне. Усмихна се уморено на Нортън.

— Благодаря, Том. По-добре тръгвай.

— Да — колебливо каза той.

— Хубаво, ще се видим утре на мецанина — небрежно добави тя.

— Ами, добре. В дванайсет?

— Да, в дванайсет става.

— Къде предпочиташ да обядваме? При Хенти или…

— Да. При Хенти. — Последното беше казано на заден ход. — Там е добре.