— Според мен истинският натиск идва от Ортис. — Нортън махна към другото гнездо, от което се измъкваше Марсалис. — Наближават номинациите за генерален секретар и така нататък. През следващите осем месеца ще гледа всячески да угажда на ООН. С малко късмет и попътен вятър от догодина може той да ти е шеф, Марсалис.
Чернокожият мъж се ухили.
— Не на мен. Аз съм на свободна практика, забрави ли?
— Така или иначе, най-вече от него зависи дали ще прекараме още една нощ тук, или не. В този щат има много подизпълнители по проекти на КОЛИН. Плюс доста чувствителни лидери на бизнес общността, които не биха искали да се мъти водата. На тази струна ще свири Ортис, докато Рот загрява телефоните до Вашингтон. — Нортън разпери ръце и се обърна към Севги. — Предполагам, че ще трябва да изчакаме, докато се мръкне. Ще си налягаме парцалите, и толкова.
Марсалис примижа и предпазливо раздвижи едното си рамо.
— Има ли ти нещо? — попита Севги.
Той я погледна за миг, сякаш преценяваше нивото на искрена загриженост в гласа й:
— Да. Резултат от четири месеца на долнокачествен бетамиелин хлорид.
— Уф! — изсумтя Нортън.
Марсалис раздвижи експериментално дясната си ръка, така както го правят алпинистите — длан върху основата на врата и лакът високо до главата. И пак се намръщи.
— Едва ли ви се намира нещо подръка, нали?
Нортън поклати глава.
— Нищичко. Пътникопотокът през тази кула напоследък е сведен до минимум. Поради липса на клиенти с мрежа, липсват и необходимите за поддръжката й продукти. Ще издържиш ли, докато стигнем в Ню Йорк?
— Мога да издържа кажи-речи вечно. Просто предпочитам да не го правя, стига за вас да е без значение. Малко е, хм, неприятно.
— Ще ти намерим някакви болкоуспокояващи — обеща Севги. — Трябваше да кажеш още снощи.
— Пропуснах.
— Виж, все пак ще проверя дали нямат нещо в запас — каза Нортън. — Току-виж открият нещичко в прахоляка из складовете.
— Благодаря. — Марсалис премести поглед от единия служител на КОЛИН към другия, после кимна към вратата на в-залата. — Ще ида да се поразходя. Ако ви потрябвам, на плажа съм.
Нортън го изчака да излезе и възкликна:
— Какво? Ако ни потрябвал? Той на нас? Аз ли нещо бъркам, или в момента той е този, който иска нещо от нас?
Севги потисна усмивката ся.
— Той е тринайска, Том. Какво ще правиш?
— Ами първото, което ми хрумва, е да не се претрепвам да му търся бетамиелина.
— Той каза вълшебната думичка. По-точно следващата де.
— Да — неохотно кимна Нортън. — Каза я, вярно.
Поколеба си и Севги разбра какво ще каже още преди да си е отворил устата, И незнайно защо го каза вместо него:
— Етан, нали?
— Виж, знам, че не обичаш да…
Тя поклати глава.
— Няма значение, Том. Аз… Може би наистина съм твърде докачлива на някои теми. Но може би е време. Нали? Канеше се да попиташ за Етан. Дали и той е бил такъв.
Кратка пауза.
— Беше ли?
Севги въздъхна, изпробваше мислено стегите на самоконтрола си. Дишането й беше малко неравномерно, но иначе… „Майната му, Сев, минаха четири години, все някога трябва да…“
„Да какво?“
„Трябва ти… нещо, Сев. Някакво шибано нещо, това ти трябва.“
Нова въздишка. Жест към вратата, през която току-що беше излязъл Марсалис.
— Етан беше… просто различен човек, Том. Не беше само генетичния си код, не беше просто натъпкана с химикали тринайска и изработена по поръчка лимбична система. Той…
Нов безпомощен жест.
— Дали виждам прилики? Да. Дали и Етан излъчваше това… отношение в стил „що не ми срежеш гърлото да видиш дали ми пука“? Да. Дали и Етан караше всеки друг нормален мъж в стаята да настръхва, така както ти настръхваш в присъствието на Марсалис? Да. Значи ли това, че…
— Сев, аз изобщо не…
— Настръхваш, Том. — Тя разпери ръце и пусна на свобода усмивката, която беше спряла преди малко. — Настръхваш. Те за това са били създадени в крайна сметка, вродено им е. А твоята реакция — и тя ти е вродена. Само че ти си резултат от еволюцията на стотици хиляди поколения, а те са продукт на няма и стотина години наука. По-бързо менажиране на системата, това е всичко.
— Това какво беше, цитат от рекламна брошура на проект „Поборник“?
Севги поклати глава и продължи, все така с усмивка:
— Не. Етан го казваше често. Виж, нали ме попита дали Етан и този тип си приличат. Откъде да знам? Етан ставаше половин час преди мен всяка сутрин и правеше прясно смляно кафе за двама ни. Дали Марсалис би направил такова нещо? Кой знае.
— Има начин да се разбере — с равен глас подхвърли Нортън.
Усмивката на Севги се стопи и тя вдигна предупредително пръст.
— Това дори не го подхващай.
— Извинявай. — Само дето не прозвуча много искрено. Усмивка трептеше в ъгълчетата на устата му. — Трябва да прескоча до Пето авеню и да си оправя чувството за хумор.
— Правилно си разбрал.
Той изведнъж стана сериозен.
— Виж, просто съм любопитен. И при двамата са налице някои много сериозни генетични модификации.
— И какво от това? Твоите родители са модифицирали един и същ изходен генетичен материал в чест на теб и на брат ти още в началото на проект „Нортън“. Означава ли това, че двамата си приличате?
Нортън сви устни.
— Едва ли.