— Питал ли си се някога, Марсалис, защо проект „Поборник“ се сгромоляса толкова зрелищно? Хрумвало ли ти е, че да натикаш генноподсилена мъжка склонност към насилие в генноподобрено мъжко шаси е като да пресолиш манджата?
Карл поклати глава.
— Не, не ми е хрумвало. Бях свидетел на това как се сгромоляса „Поборник“. А се сгромоляса, защото тринайските не обичат да изпълняват заповеди. От нас просто не стават добри войници. Това е.
— Да де, така както казах: пресолиха манджата.
— Или просто не разбираха самата концепция за войника. — Погледът му не можеше да се откъсне от релефа на отсрещния бряг на фона на небето, от чистия, почти непрекъснат поток от червени светлинни по моста и нататък, в гънките на тъмните хълмове. — Но като говорим за войниклък, ако теб наистина са те сглобили в „Харбин“ и са ти вложили гените и нинджуцуто, значи е логично да предположа, че работиш за Втори отдел.
Стори му се, че Рен едва доловимо потръпна.
— Вече не.
— Ще обясниш ли?
— Виж, ти попита коя съм. Не помня да сме се разбирали за пълна автобиография, по дяволите.
Карл се усмихна напук на всичко.
— Давай краткия вариант. Само основното, колкото да ме убедиш. Може да съм всичко друго, но маша на китайските служби за сигурност няма да стана.
— Започваш да ме вбесяваш, Марсалис. Казах ти, че вече не се занимавам с тия простотии.
— Да, но аз съм недоверчиво копеле по природа. Искаш да ти убия шефа? Първо ще трябва да задоволиш любопитството ми.
Чу как дъхът й изсвистя — между стиснати зъби.
— В края на деветдесет и шеста работех под прикритие — опитвахме се да разбием канал за сексробини на Триадата в Хонконг. Когато ги ударихме, стана мазало. Втори отдел не проявява особена загриженост към невинните свидетели.
— И аз така съм чувал.
— Да. Аз пък се възползвах от клането и писъците да се измъкна по терлици. Изчезнах по време на престрелката и сложих точка на отношенията си с Втори отдел. Използвах връзките, които си бях създала, и си осигурих прехвърляне до Куала Лумпур, оттам поех на юг. — Странна умора се промъкна в гласа й. — Известно време се прехранвах като наемник в Джакарта, участвах във войната за територии, която водеха срещу якудза, създадох си репутация из цяла Индонезия. После се придвижих още по на юг. Сидни, след това Оукланд. Корпоративни клиенти. Накрая се озовах в Ръба, защото големите пари са в него. И ето ме тук. Това задоволява ли достатъчно любопитството ти?
Той кимна, наново изненадан от чувството за другарство и съпричастие, сръчкало го в стомаха.
— Да, като за автобиография става. Но имам още един въпрос, от по-общо естество, който се надявам да ми разясниш.
Уморена въздишка.
— Казвай.
— Защо си правиш труда да се обръщаш към мен? Ти си достатъчно опасна, имаш и необходимите контакти. Винаги си с една крачка пред ССР, и то без да полагаш видими усилия. Защо не отстреляш сама въпросния копелдак? Не е като да не знаеш къде да го намериш, нали така?
Тя се умълча.
— Въпросът ми не беше от сложните, Рен.
— Мисля, че вече ти казах достатъчно. В крайна сметка ти си ловец на глави на ведомост в АГЛОН. Ако ме елиминираш, ще ти платят поредния хонорар.
— Вече знам каква си — грубо каза той. — Да ме виждаш да посягам към „Хааг“?
При последната дума гласът му лекичко потрепери. Рен килна глава, сякаш доловила потрепването. Втренчи отново поглед в ръба на дланта си.
— Направил си кариера, като си предавал себеподобните си. Не виждам какво би те спряло да го направиш сега.
— Рен, ще ти кажа нещо. Дори не съм сигурен, че Лицензът ми още е валиден. — Сети се за Ди Палма и превзетото бюрократично превъзходство, демонстрирано от Агенцията. — А дори да е, възнамерявам да го прекратя веднага щом се върна в Европа.
— Гризе те съвестта, така ли? — Не прозвуча съвсем подигравателно.
— Нещо такова. А сега ми отговори на въпроса. Защо съм ти аз?
Пак мълчание. Карл чак сега усети колко студено е станало. Погледът му току се връщаше на хълмовете по отсрещния бряг и чезнещия в гънките им трафик. Сякаш нещо го чакаше там. Рен продължаваше да мълчи, навярно мислеше трескаво.
— По две причини — каза накрая. — Първо, той най-вероятно очаква да го ударя. Но няма причина да подозира теб.
— На твое място подобен риск не би ме спрял да си свърша работата сам.
— Знам. Но ти си мъжка тринайска. Аз не съм толкова глупава. На мен ми е достатъчно да знам, че той ще си получи заслуженото. Не е нужно да го виждам с очите си.
— Може пък да съм по-умен, отколкото ме мислиш. Може би просто няма да го направя.
Видя усмивката й.
— Е, ще поживеем, ще видим.
— Спомена две причини.
— Да. — Сега беше неин ред да позяпа водата. — По всичко личи, че съм бременна.
Тишината ги връхлетя като тъмна мъгла откъм залива. Звуците на града, утихнали вече, се стопиха до долната граница на възприятията. Карл опря длани на зидания парапет и се втренчи в тях на мъждивата светлина.
— Честито.
— Да бе, мерси.
— От Мерин ли? Или от момчето с мачетето?