Карл сгъна телефона-еднодневка и се заслуша в лекото припукване, с което веригите в апарата дадоха на късо и се стопиха. Издиша продължително и се облегна на стената. Раменете му увиснаха. Напрежението впи пръсти във врата му. Меките крайбрежни възвишения се очертаваха смътно от другата страна на залива. Той впери поглед в последните оранжеви проблясъци на деня по склоновете им, изпълнен с неясен копнеж, чийто обект му убягваше упорито. Корпусът на телефона беше топъл в ръката му от вътрешното топене и въздухът наоколо изведнъж му се стори още по-студен.
— Целиш се много встрани от целта.
Тялото му премина в бойна стойка още преди да е завършил обръщането, ръката му стисна инстинктивно телефона, сякаш можеше да му послужи някак за оръжие.
Тя стоеше при дърветата и Карл разбра, че неясната тревога отпреди малко е била задействана от погледа й. Жената тръгна напред с разперени ръце и обърнати нагоре длани, демонстративно празни. Карл познаваше стойката, гласа. Този път не си беше направила труда да изрисува лицето си.
— Здрасти, Рен.
— Добър вечер, господин Марсалис.
Спря на три метра от него. С леко разтворени крака, стъпили здраво на всемента, ботуши с набити кабари, които предполагаха железни налчета в предния край на подметката. Черни пилотски панталони с джобове на бедрата, обикновено сиво яке с цип, вдигнат чак до високата яка, която подчертаваше релефните извивки на лицето й, косата й — прибрана назад, така че да открие бледото й тясно лице. Той я огледа отгоре до долу за скрити оръжия — не видя нищо подозрително, а и да беше скрила някое под дрехите си, не би могла да го извади навреме.
Заряза бойната стойка и изправи гръб.
— Умно — отбеляза тя. — Дойдох да помогна.
— Ами помагай. Седни с кръстосани крака и с ръце на главата и не мърдай, докато се обадя на ССР.
Тя го удостои с бегла усмивка.
— Боя се, че не съм в чак толкова щедро настроение.
— Да съм казал, че имаш избор?
Нещо се промени в очите й и в начина й на дишане. Усмивката се издигна отново на лицето й, но този път беше усмивката на адреналиновото було, прелюдията към дилемата дръж или беж. Не се опита да я прикрие, напротив, прати му я в небрежни количества, които по любопитен начин повтаряха посланието на показно отворените й длани. Изведнъж го обзеха съмнения в способността му да се справи лесно с нея.
Той се изкашля да прочисти гърлото си.
— Браво. Как го правиш?
— С много упражнения. — Усмивката се стопи, прибрана настрани за следваща употреба. — Ще говорим ли, или ще си отприщиш генетиката отгоре ми?
Сети се за Неван. Изпочупени стъкла и кръв. Нощните улици на Истанбул, пеша назад към Мода Кадеси и…
Сложи турникет на спомена и го стегна докрай. Изкриви лице в гримаса.
— За какво искаш да говорим?
— Какво ще кажеш да ти връча случая на тепсия?
— Вече ти казах, че не съм ченге. А и защо би го направила? Доколкото си спомням, ти си в отбора на Манко Бамбарен.
Наблюдаваше зорко лицето й. Никаква реакция при името.
— Хората, за които работя, ми духнаха под опашката — каза тя. — Задай си въпроса защо оставих Мерин да се бие сам с теб.
Той сви рамене.
— Била си заета да напускаш потъващия кораб като всеки уважаващ себе си плъх. Предполагам.
— Предположението ти е грешно.
— Само ще си говорим или си склонна да подкрепиш твърденията си с някакви доказателства?
— Доказателството е тук — каза тя и потупа джоба на якето си. — Ще стигнем и до него. Преди това искам да си спомниш битката в товарното и да й направиш анализ.
— Май предпочитам да минем директно на доказателството.
Тънка усмивка.
— Събаряш ме, после принуждаваш другите да се върнат в сухия док и обръщаш численото им превъзходство в своя полза. — Рен събра ръце пред себе си, все едно държи пистолет. — Взимаш харпуна за акули от Хуанг, използваш го срещу него и срещу Скоти — ти сигурно го знаеш като Осбърн, хлапето от Джизъсленд. Чувам писъците им, докато съм още на пода, не ми трябва втора покана, за да скоча на крака, и какво виждам — двамата с Мерин сте се счепкали и си прилагате шибаните марсиански хватки от шибаното таниндо. Наистина ли мислиш, че не съм имала достатъчно време да влетя в дока и да ти скоча откъм гърба? Стига, Марсалис. Раздвижи си сивите клетки. Имах предостатъчно време, а работата ми беше да опазя Мерин жив.
Тънка като косъм пукнатина на колебание.
— Да опазиш Мерин жив?
— Точно това казах.
— Някой ти е платил да му вървиш по петите?
— Да му вървя по петите ли? — Тя вдигна вежда. — Не, само да го кача на борда на „Котката“. Да се внедря в „Даскийн Азул“ и да го държа там, да го наглеждам до следващо нареждане.
Пукнатината плъзна мълниеносно по дължина, зейна и се превърна от колебание в тотално объркване.
— Да не твърдиш, че… твърдиш, че Мерин е прекарал последните четири месеца на платформата? И не е ходил никъде другаде?
— Ами да. Е, отне ни седмица да го придвижим от офисите на Уорд до „Котката“, но оттогава… Да. Задачата ми беше да го държа под око, нищо повече. Защо?