— Не. — Марсалис стана и отиде при прозореца. — Поговорих си с нея надълго и нашироко. Скъсала е с Втори отдел преди доста време.
— Така значи. — Джеф смръщи чело. — И за кого работи сега?
— Работи за теб, Джеф — каза му чернокожият мъж.
Мигът увисна в стаята, изскърца и се завъртя като труп на въже. Нортън следеше очите на брат си и видя онова, което очакваше да види. После Джеф извърна поглед към Марсалис. Тринайската все така стоеше до прозореца. Джеф плъзна поглед по широкия гръб, якето с надпис „С(т)игма“, пълната липса на движение. Обърна се рязко към брат си.
— Том?
Нортън бръкна в джоба си и извади телефона. Погледна Джеф в лицето и пусна записа.
„Диамант Гуава?“
„Още се държим.“
„Не сме в състояние да ви помогнем, Диамант Гуава. Повтарям, не сме в състояние да ви помогнем. Предлагаме…“
„Какво? Ах ти, лайно смрадливо, гледайте да направите нещо, иначе…“
„Появиха се неочаквани усложнения при нас. Не сме в състояние да действаме. Съжалявам, Диамант Гуава. Ще трябва да разчитате само на себе си.“
„Адски ще съжаляваш, ако се измъкнем от тук цели, обещавам ти.“
„Повтарям, Диамант Гуава, не сме в състояние да действаме. Предлагаме да прибегнете до «Гущер» незабавно и да напуснете «Котката на Булгаков». Може би още не е късно.“
Пауза.
„Смятай се за мъртвец, Контрол Жило.“ Статичен шум.
Всички стояха и слушаха празнотата на белия шум, сякаш току-що бяха чули последното съобщение от самолет, който пада в океана. Нортън изключи записа.
— Това си ти, Джеф — тихо каза той. — Или не?
— Том, знаеш колко лесно е да се фалшифицира нечий глас по този…
Млъкна рязко, когато ръцете на чернокожия мъж се впиха тежко в раменете му изотзад. Марсалис се наведе над него.
— Не лъжи.
Джеф погледна към Нортън.
— Том? Том, аз съм ти брат, за Бога!
Нортън кимна.
— Да. По-добре ни кажи всичко, което знаеш.
— Том, не може сериозно да…
— Севги е мъртва!! — Изведнъж Нортън се разкрещя, тресеше се целият, в главата му нахлу хаотичен набор от спомени за болницата. — Мъртва е, Джеф, мъртва е, защото ти не ми каза истината, по дяволите!
Ръцете на Марсалис не помръдваха от раменете на брат му. Нортън изскърца със зъби, опита се да овладее треперенето, но не успя. Стисна здраво устни. Дишаше тежко.
— Рядко лайно, което си пада по бонобоси — изкрещя. — Така те нарече тя и не сбърка.
— Том, ти не разбираш.
— Така е, не разбираме. Засега — каза Марсалис. Потупа с едната си ръка Джеф по рамото, сякаш да го окуражи. — Но ти ще ни разкажеш.
— Аз… — Джеф поклати глава. — Вие не разбирате. Не мога.
Марсалис вдигна глава и погледна Нортън в очите. Нортън усети как нещо го сритва в стомаха, нещо, от което му се доповръща, но и което странно как го освободи. И кимна.
Чернокожият мъж сложи ръка върху шията на Джеф Нортън и го залепи за облегалката на дивана. Пръстите му се впиха. Другата му ръка се уви около гърдите на Джеф. Джеф изгъгна задавено, замята се и задращи със свободната си ръка по захвата на тринайската. Марсалис стисна размахващата се китка и я задържа настрани. Джеф се гърчеше, мяташе се, но напразно.
— Ти си този, който не разбира — студено каза Марсалис. Със същия тон, само че на кечуа, беше изкарал акъла на Гутиерес, помисли си Нортън. — Някой ще трябва да плати с кръвта си за Севги Ертекин. Някой ще трябва да умре. За момента разполагаме само с теб. Ако не ни дадеш някого другиго, значи ще си ти. Скриеш ли нещо от мен, пичовете от ССР ще измъкнат трупа ти от залива с изпочупени кости и извадени очи.
Нортън гледаше, застави се да гледа. Очите на Джеф го следяха трескаво и умолително, лицето му посиняваше. Ала бавната агония на Севги беше заседнала в главата му, крещеше до пресипване и го заставяше да си седи на дивана и да гледа.
— Ти я уби, Джеф — каза той и в гласа му имаше тихи, логични нотки, като предвестници на неизбежна лудост. — Някой трябва да си плати.
— Онбекенд!
Името излезе от устата му като задавен лай, почти нечленоразделно. Марсалис схвана пръв казаното, докато Нортън още пресяваше смисъла на сдъвканите срички. Тринайската освободи от хватката си гърлото и гърдите на Джеф, а ръката, която беше стиснал за китката, дръпна нагоре и настрани, така че той се свлече по гръб на дивана. Марсалис се наведе през облегалката и натисна с ръка главата на Джеф в тапицерията, с едната буза надолу, после впи кокалчетата си в слепоочието му. Джеф започна да кашля и да се дави, бореше се да си поеме дъх, очите му се напълниха със сълзи.
— Какво Онбекенд? — попита Нортън.
Шеметното усещане за надвиснала лудост не беше изчезнало. Обикаляше го като улична банда. В мъглата на целия този ужас Нортън разсеяно се запита дали това е усещането да си тринайска, това ли трябва да прегърнеш, за да живееш така, както живееше Марсалис, както беше живял Мерин. Зачуди се колко ли е лесно да му отпуснеш края и дали изобщо е възможно да държиш отново юздите след това.
Джеф продължаваше да стене.
— Какво Онбекенд? — повтори. Нортън.