— Добре, ще ви кажа, ще ви кажа, мамка му. — Гласът на Джеф се пречупи. Той спря да се бори. Лежеше на дивана, поемаше си жадно дъх и ронеше бавни сълзи върху тапицерията. — Само ме остави да седна. Моля те.
Марсалис пак погледна Нортън. Нортън кимна. „Брат ми не е нито войник, нито уличен престъпник — беше казал на тринайската предната вечер. — Не притежава тяхната физическа издръжливост и няма да издържи. Остави на мен да водя парада и той ще ни каже всичко, което ни трябва.“
Марсалис издърпа Джеф да седне. После застана до бюрото и скръсти ръце.
— Казвай тогава.
Джеф погледна чернокожия мъж, после брат си. Нортън отвърна твърдо на погледа му.
— Том…
— Чу го какво каза, Джеф. Говори.
Джеф Нортън сякаш се срина. Потръпна силно. Марсалис и Нортън се спогледаха. Нортън вдигна леко ръка в скута си. Изчакай. Джеф разтърка лицето си с две ръце, прокара пръсти през косата си. Подсмръкна шумно, изтри очите си. „Да, поплачи си, Джеф — улови се, че мисли Нортън, с агресивност, която го потресе. — Поплачи си така, както плакахме всички ние. Като Севги и като мен, като Марсалис, и Меган, и Нюинг, и като кой знае колко други. Искаш да си играеш на големия мъжкар ли, братко? Добре дошъл на борда.“
Джеф отпусна ръце. Изстърга слабовата усмивка от дълбоките си резерви и я закарфичи на лицето си. Актьор докрай.
— Виж, нямате си представа колко надълбоко стига това нещо, Том. Онбекенд не е някаква редова тринайска…
— Да, той е близнак на Мерин — хладно го прекъсна Марсалис. — Дотук стигнахме и сами. Накарали сте Кармен Рен да държи Мерин под ключ, докато Онбекенд е обикалял насам-натам и е оставял генетични следи на местопрестъпления по целия континент. Мерин пък е щял удобно да умре, когато му дойде времето, и да опере пешкира за всичко. Въпросът е защо? Кои са били жертвите му?
Джеф затвори очи. Въздъхна.
— Може ли да пийна нещо, моля ви?
— Не, не може да пийнеш нищо, мамка му — каза Марсалис. — Току-що се съгласихме да не те убиваме. Смятай се за щур късметлия и започвай да пееш.
Джеф погледна брат си и изобрази върху лицето си нещо средно между отегчение и умора. Нортън схвана връзката — Джеф се нуждаеше от своя реквизит. Какво е актьорът без декори?
— Добре. Ще ти сипя едно, Джеф — меко каза той. Срещна невярващия поглед на чернокожия мъж и пак вдигна леко ръка в уговорения знак. — Къде държиш напитките?
— В шкафа. Има бутилка „Мартел“ и чаши. Сипете си и вие. — Джеф Нортън се обърна да погледне Марсалис. — Добре те е дресирал, като се има предвид, че си тринайска, нали?
Марсалис сведе поглед към него. Сбърчи леко чело.
— Добре ще е някой да се погрижи за това.
— За кое?
Нортън се обърна, както стоеше до отворения шкаф с напитките, тъкмо навреме да види как юмрукът на Марсалис се стрелва от височината на кръста му. Къс силен удар право в носа на Джеф. Чу се пращене на счупен хрущял. Джеф се сви и изпищя. Вдигна ръце към лицето си. Между пръстите му потече кръв.
— Казах ти, че някой ще трябва да се погрижи за това — спокойно каза Марсалис.
Нортън видя на бюрото кутия със салфетки. Взе я и я занесе при дивана заедно с бутилката коняк и една чаша. Сложи всичко на масичката, измъкна една салфетка, подаде я на брат си и тихо каза:
— Не си насилвай късмета, Джеф. Той и без това едвам се сдържа да не ти види сметката, а и при мен нещата не стоят много по-различно. На, избърши се.
Джеф взе салфетката, извади и още няколко от кутията. Докато той се опитваше да спре кървенето, Нортън наля коняк в чашата и я побутна към него.
— Ето ти питието — каза на брат си. — Наздраве.
— „Отклик Скорпион“ — каза им той.
Карл кимна.
— Контрол Жило. Разбира се. Още използваш старите позивни, нещастно копеле такова. Какво си правил, Джеф, в поддръжката ли си бил? Няма начин да си бил в предните редици на нещо толкова гнусно като Скорпионите.
— Чувал ли си за тях? — попита го Нортън.
— Най-вече слухове. Призрачен взвод, подвизавал се по бойните полета на Тихоокеанския ръб, уж едно от последните секретни формирования преди отцепването — Карл сведе замислен поглед към Джеф Нортън. — Разправяй, Джеф. Чий си го дирил при Скорпионите?
— В логистиката бях — нацупено каза директорът на фондация „Човешката цена“. — Координирах операциите.
— Така.
— Кога е било това бе? — Нортън гледаше невярващо брат си. — Та ти се премести тук чак през деветдесет и четвърта. Преди това беше в Ню Йорк.
Джеф Нортън поклати уморено глава.
— През цялото време бях тук, Том. Напред-назад, от Съюза до Ръба, от Ръба до Югоизточна Азия. Имахме офиси навсякъде. Рядко се задържах вкъщи за повече от няколко дни в месеца. — Махна напоените с кръв салфетки от носа си, остави ги на масичката и изкриви лице. — Пък и как можеше да знаеш? Виждахме се, колко, веднъж месечно, ако не и по-рядко.
— Бях зает — каза Нортън, все така сащисан.