Вариант 13

— Ако искаш, приеми го като възлагане на външен изпълнител — ННД изкупува експертизи на КОЛИН под масата, навярно по-евтино, отколкото ако сами си бяха провели проучванията. От пазарна гледна точка си е съвсем разумно. Планетата е голяма, хората са малко. А китайците просто правеха онова, което са правели винаги — предлагаха достатъчно долари където трябва, та западните корпорации да забравят скрупулите си и да вирнат крака.

— По новините едва ли би прозвучало така.

— Да. Същото казахме и на Дилейни. — Карл се замисли и откри, че споменът още поражда слаба топлинка в стомаха му. — Подскочи като ужилен и веднага би отбой. Даде ни всичко, което си поискахме.

— Той те е изпратил у дома.

— Е, той ни даде достъп до лотарийната система. Каза на Гутиерес как да мине през системите за сигурност. Така че, да, аз спечелих лотарията.

— А Гутиерес какво получи от цялата работа?

Карл сви рамене.

— Пари в брой. Услуги. Имаше още няколко души в групата ни, те също си получиха парите.

— Но само ти си получил възможност да се върнеш у дома.

— Ами да. Имаше само едно свободно криогнездо, а и операцията си беше моя идея. Аз събрах екипа и още в началото им обясних какво искам за себе си от сделката.

— Значи… — Тя се задъха. Карл се пресегна за чашата, доближи я до устните й и й прихвана главата. Беше го правил достатъчно често, за да не разлее и капка. — Благодаря. Значи мислиш, че Гутиерес ти е завиждал. И че затова е прецакал криогнездото ти?

— Може би. Или пък Дилейни го е помолил да го направи, с надеждата, че ще откача, преди спасителният кораб да ме намери. Помниш ли онзи тип, който се събуди по обратния път от Юпитер? Научната експедиция до една от луните му, още през осемдесетте? Спиц или нещо такова?

— Спехт. Ерик Спехт. Да, спомням си.

— Полудя, докато чакаше да го спасят. Може би Дилейни се е надявал същото да сполети и мен. Кой знае?

— Ти не знаеш ли?

— Знам, че Гутиерес ми прати един адски уплашен мейл, когато най-сетне се добрах до Земята, в който се кълнеше, че нямал нищо общо с това. Така че може да е било чисто и просто инцидент. Или пък Дилейни е наел друг инфохакер. От друга страна обаче Гутиерес открай време си е лъжливо копеленце, така че, както вече казах, кой знае?

— На теб не ти ли пука?

Той се размърда в стола си и й прати една усмивка.

— Няма смисъл да ми пука, Севги. Марс е друга планета. Друг свят, друго време. Какво можех да направя — да се върна там? Заради едното отмъщение? Една година подготвях бягството си от Марс. Понякога е по-добре просто да обърнеш гръб и да забравиш.

Тя сякаш се сви едва доловимо под завивките и прошепна:

— Да. Сигурно си прав.

Поседяха в мълчание. Тя потърси слепешката ръката му. Той посегна към нейната.

— Защо всъщност се върна, Карл? — тихо попита тя.

Той се ухили в сумрака.

— Помниш ли какво казваха пионерите? Марс е кофти място за живеене.

— Но там си бил свободен. — Тя пусна ръката му и вдигна своята във вял жест. — Знаел си, че може да те интернират, когато се прибереш. Истински късмет е, че не са те пратили в най-близкия лагер.

— Не съвсем. Купих си малко машинно време, преди да се захвана с ужилването на Дилейни. Зададох на н-джина да анализира начина, по който се отнасят на Земята с печелившите от лотарията, а после да екстраполира най-вероятната реакция, ако печелившият е тринайска. Машината ми даде шанс седемдесет към трийсет, че ще измъдрят някакво изключение предвид на това, че съм станал знаменитост. — Той сви рамене. — Това си е доста добър шанс.

— Ами ако н-джинът беше сбъркал в изчисленията си? — Тя проточи врат, сякаш се опитваше да седне. Бледата златиста светлина заля лицето й. Очите й го прегаряха. — Ами ако просто те бяха натикали в лагер?

Ново свиване на рамене, нова крива усмивка.

— Е, тогава щях да намеря начин да избягам. Като всички други мои събратя по нещастие.

Тя се облегна назад, задъхана от усилието.

— Не ти вярвам — каза, след като дишането й се успокои. — Поел си такъв риск само защото Марс бил кофти място за живеене? Абсурд. Можел си да вземеш пари в брой, вместо да се правиш на пътник без билет. Можел си да издоиш от Дилейни кажи-речи всичко, за което се сетиш. Да се установиш, да си създадеш удобен живот. Стига, Карл. Защо се върна, ама наистина?

Той се поколеба.

— Това не е чак толкова важно, Севги.

— За мен е.

Нечии стъпки долетяха откъм коридора. Тихи гласове, отдалечиха се. Той въздъхна.

— Заради Съдърланд — каза накрая.

— Твоят сенсей?

— Да. — Той положи ръце в скута си, сякаш можеше да подреди сложния пъзел върху разтворените си длани. — При таниндо стигаш до един момент, когато… До ниво, когато въпросът вече не е как да го направиш, а защо. Защо тренираш, защо учиш. Защо живееш. А аз не можех да стигна дотам.

— Не си знаел защо? — Тя изду бузи в безсилен смях. — Хей, добре дошъл в клуба. Да не мислиш, че някой от нас знае защо се занимава с тоя лайнян живот?

Карл отвърна механично на усмивката й. Взираше се в светлосенките на леглото и в релефа на тялото й под завивките, сякаш те оформяха някакъв пейзаж.