Вариант 13

— Вече не поддържаме връзка с нея, нито Севги, нито аз. Отначало Хатюн се обаждаше от време на време, колкото да ни трие сол на главата или с надеждата Севги да се върне в Турция. Севги отказа да разговаря с нея, когато беше на петнайсет. Дори и сега ме помоли да не казвам на майка й. Не че би имало смисъл. Хатюн най-вероятно няма да дойде, а ако случайно дойде, ще направи сцена, ще вие и ще ни проклина, сякаш е дошъл Страшният съд.

Карл мълчеше.

— Вие не сте вярващ човек, нали? — попита го Ертекин.

Това почти си заслужаваше усмивката.

— Аз съм тринайска.

— И следователно сте генетично неспособен — завърши недоизказаното Ертекин и кимна. — Така поне гласи общественото мнение. Вие вярвате ли му?

— А има ли друго обяснение?

— Когато бях по-млад, не вярвахме толкова много в генетиката като фактор за това или онова. Моят дядо беше комунист. — Остър поглед, навярно да прецени реакцията му. — Знаете ли какво е това?

— Чел съм за тях, да.

— Той вярваше, че можеш да оформиш един човек според желанията си. Че хората могат управляват съдбата си и вътрешните си импулси. Че битът определя съзнанието. Гледна точка, която отдавна е излязла от мода.

— И неслучайно — погрешността й е очевидна.

— И все пак вие — тринайските — сте били изцяло обработени посредством средата си. Искали са войници, но не са се доверили само на гените ви. От люлката сте възпитавани да приемате бруталността, сякаш тя е неоспорим факт от живота.

Карл се замисли за Севги, за системите, иглите и угасващата й надежда.

— Бруталността определено е факт от живота, по дяволите. Не сте ли го забелязали?

Ертекин се размърда и се обърна към него, сякаш готов да посегне и да хване ръцете му.

Да се хване като удавник за сламка.

— Наистина ли вярвате, че щяхте да се превърнете в това, което сте, без външна намеса? Че ви е било генетически предопределено да бъдете такъв, без значение как са ви отгледали и възпитали от най-ранна детска възраст?

Карл махна нетърпеливо.

— Няма значение в какво вярвам аз. Станал съм какъвто съм станал, а пътят и методите са въпроси от академично естество. Нека учените ги обсъждат колкото си искат, нека си пишат дисертациите и статиите, нека си изкарват прехраната на наш гръб. В крайна сметка всичко това изобщо не ме засяга.

— Да, но може да засегне други като вас в бъдеще.

Сега Карл откри, че е в състояние да се усмихне — трудна усмивка, утайка от отдавна забравено веселие.

— Няма да има други като мен в бъдеще. Не и на тази планета. Още едно поколение и от нас няма да е останала следа.

— Затова ли нямате вяра? Защото се чувствате изоставен?

Усмивката прерасна в нещо като смях.

— Терминът, който се използва за това в психоанализата, доктор Ертекин, е прехвърляне. Самият вие се чувствате изоставен и прехвърляте към мен неосъзнатите си емоции. Аз винаги съм знаел, че ще бъда сам, затова и самотата не ме разстройва.

Марисол се размърда в главата му и го обвини в лъжа. Елена Агиере материализира за миг призрачния си силует и му зашушна в ухото. Карл овладя полазилите го тръпки и побърза да продължи лекцията си:

— А вие пропускате и друг важен момент във връзка с липсата ми на религиозни убеждения. За да си вярващ, не е необходимо само да вярваш, а и да искаш нещо голямо и патриархално да ти свърши работата вместо теб. Трябва да си податлив на обожествяване. А тринайските не се прекланят пред никого и пред нищо. Дори да приемем, че успеете някак да убедите една тринайска, напук на всички доказателства за противното, че наистина има бог, за нея бог ще е само заплаха, подлежаща на елиминиране. А ако съществуването на бог беше реално доказуемо, очевидно? — Той се вгледа напрегнато в очите на Мурад Ертекин. — Момчетата като мен просто щяха да хукнат да го търсят, за да му видят сметката.

Ертекин потръпна, отклони поглед и измърмори:

— Добре ви е избрала.

— Севги ли?

— Да. — Все така гледаше настрани, после бръкна, в джоба на сакото си. — Това ще ви трябва — каза и даде на Карл малко пакетче в хлъзгава антисептична обвивка, бяла с оранжеви предупредителни лепенки. Имаше надпис на непознат език, някой от германските изглежда, с много гласни. Карл го претегли в дланта си.

— Приберете го, моля ви — каза му Ертекин. Паркът започваше да се пълни със студенти и болничен персонал, излезли да се порадват на слънцето през обедната почивка.

— Не причинява болка, нали?

— Не. Произведено е от една холандска компания, която се е специализирала в подобни продукти. Инжектира се венозно и действа бързо. Минута-две.

Карл прибра пакетчето.

— Щом сте го донесли — попита тихо, — за какво съм ви аз?

— Защото аз не мога да го направя — простичко му отговори Ертекин.

— Защото сте мюсюлманин ли?

— Защото съм лекар. — Сведе отново поглед към ръцете си, които висяха унило от коленете му. — А дори и да не бях давал клетва, едва ли бих събрал смелостта да отнема живота на собственото си дете.

— Тя така иска. За това помоли.

— Да. — В очите на Ертекин се събираха сълзи. — И сега, когато е най-важно, аз не мога да й дам онова, което иска от мен.