Вариант 13

— Тринайските се славят със склонността си към самоубийства. — Гласът на Онбекенд прозвуча твърде високо, думите се догонваха, препъваха се в презрението на Карл в напразен опит да отбележат печеливша точка, почвата за която не беше подготвена в съответствие с очакванията му. — Грозни самоубийства в лагерите и резерватите. А тринайска като теб, преследвана от толкова силно чувство за вина…

— Вина ли? Я се разкарай. Сега пък говориш досущ като тях. Вариант тринайсет са имунизирани срещу чувството за вина, то е запазена марка на преживните.

— Да, заради всичките си събратя, които си преследвал до дупка, а после си ги убил или си ги обрекъл на жива смърт в лагерите. — Онбекенд се беше поуспокоил, гласът му се връщаше към нормалните си нива. — Логично е рано или късно вината да те прекърши и да си теглиш куршума.

— Ха на бас.

Безучастна усмивка.

— За мой късмет няма нужда да се обзалагаме. Колкото до самоубийството, ти значително улесни задачата ми.

— Сериозно? — Карл се огледа демонстративно. — Лично аз не бих определил тая дупка като идеалния мизансцен за самоубийство.

Но зад самоуверените си думи вече бе преценил ситуацията и нещо твърде близко до паника започваше да вледенява кръвта му. Беше изиграл всичките си карти, а Онбекенд така и не беше свалил достатъчно гарда. Другата тринайска пак го следеше с първоначалната си пълна концентрация и хладнокръвен контрол. Мизансценът на евтиния бар стисна мислите му в менгеме като съсирена кръв около прясна рана — вехтата мърлява мебелировка, дългият плот на бара, издраскан и лекьосан на мътното осветление, което хвърляше отблясъци в чашите и бутилките, натрупани по рафтовете отзад. Масите за билярд с протъркана тапицерия, окъпани в локвички светлина от монтираните в тавана лампи. Дуги Куанг по лице на пода, главата му извъртяна на една страна, отворените му очи го гледат. Сякаш му беше скучно и чакаше някой да се присъедини към него в прахта и лепкавите петна, за да си правят компания.

— Тук трудно бихме инсценирали самоубийство — съгласи се Онбекенд. — Нямаше да е лесно и другаде, в интерес на истината. Но ти беше така добър да отстъпиш пред инстинктите си и ето ни тук, в евтин бар в кофти квартал с долнопробни престъпници, които бранят ревниво територията си. Бедният Карл Марсалис, този път явно е преценил грешно съотношението на силите. Адски глупав начин да умреш, но какво пък… — Свиване на рамене, после в гласа на Онбекенд изведнъж се чу металическата нотка на презрение. — Лесно ще повярват, че си способен на такова нещо. Дал си им достатъчно основания.

Неизреченото обвинение го ужили жестоко. Някъде на заден план в главата му прозвучаха думите на Съдърланд: „Ако се оставим да ни води лимбичното ни програмиране, то всеки двуличен и породен от омразата страх, който изпитват към нас, ще се превърне в истина.“

„Ертекин може и да не се хване.“

„Да, но може и да се хване. Пъзелът не винаги се подрежда докрай, Марсалис. Така е в живота ни, така е и в престъпленията — сложно. Това каза тя, помниш ли?“

Куанг сякаш му намигна от пода.

„Може пък това да й се стори малко прекалено сложно, приятел.“

И сякаш не му стигаше тормозът на собствените му мисли, Онбекенд продължи да го тормози вербално:

— Ще сметнат, че си бил прекалено глупав, за да надмогнеш собственото си програмиране — каза той делово, като ехо на Съдърланд. — И ще са прави, разбира се. Ще сметнат, че си тръгнал да си търсиш белята, което е самата истина, и ще сметнат, че действителността просто е надхвърлила очакванията и възможностите ти. Така че ще проведат кратко разследване, колкото да не е без хич, ще поговорят с този и онзи и накрая ще стигнат до заключението, че си бил прострелян от упор със стандартно оръжие, което така и няма да бъде открито, от неизвестен уличен бандит, който също няма да бъде открит, и ще закрият случая, Марсалис, ще го закрият и ще потрият доволно ръце, защото изводите им ще се връзват идеално с идиотизма, който ти така спонтанно и услужливо ни предостави. Самият аз не бих могъл да го наредя по-добре.

Карл махна с ръка.

— Това едва ли може да мине за стандартно оръжие.

— Това ли? — Онбекенд претегли револвера в ръка. — Това е…

„Сега!“

Не беше много — минимално снижената рефлексна реакция на другия мъж, позабавените неврохимични импулси, приспани от предишните незаплашителни жестове на Карл и относителното спокойствие след крясъците отпреди малко. А после лекото изместване на дулото, само няколко градуса встрани, плюс краткотрайно снижения натиск върху спусъка. Това, и от друга страна, типичното за всяка тринайска чувство на превъзходство, както и любопитната склонност на Онбекенд да изнася лекции. Не беше много.

Никак не беше много.