Вариант 13

Карл изригна от стола с ръце на ръба на масата, повдигна я рязко и я преобърна. Онбекенд стреля веднъж, напосоки, после залитна назад в опит да стане от стола и да се изправи. Помощникът му до вратата извика и скочи към тях. Карл взе на една крачка изпразненото от прекатурената маса пространство и влезе остро на Онбекенд: удар с основата на дланта и после с лакът, завъртане, опит да отнеме оръжието, но захватът беше твърде близък, за да рискува със стрелба. Стискаше с две ръце китката на Онбекенд, изви ръката му и насочи револвера нагоре и встрани, целеше се в бабаита, който се хвърляше към тях откъм вратата. Опита да стигне до спусъка. Онбекенд изпъна пръст и му попречи, но вече нямаше значение, защото онзи извика пак и се хвърли настрани да избегне куршума, който така и не дойде. Вратата се отвори рязко и другата половина от подкреплението на Онбекенд влетя в бара като ураган. Карл дръпна с всички сили револвера, но не успя да го откопчи. Новодошлият не направи грешката на колегата си. Тръгна към тях с широка усмивка.

— Само го дръж здраво, Онби.

Отчаян, Карл заби странично стъпало в краката на Онбекенд с надеждата да го подкоси, двамата да паднат на пода и при удара най-сетне да му измъкне револвера. Уви, другата тринайска захвана глезена му със стъпало, а сам остана на крака, без дори да загуби равновесие. За разлика рт Карл, който залитна, повлечен от собствената си тежест и инерцията на провалилата се хватка от таниндо. Онбекенд прецени до секунда момента, направи голяма крачка встрани и се отърси от Карл, сякаш той беше някаква голяма досадна раница. Карл политна към пода, посегна в движение към револвера, но без успех. Онбекенд го изрита в слабините. Карл се сви на топка от болка, опита да се претърколи, да стане…

Онбекенд насочи револвера.

Светът сякаш замря и се наведе да погледа.

В краткия нереален покой Карл усети куршума, преди да е излязъл от дулото, и усещането беше ужасяващо, защото твърде много приличаше на свобода. Усети как се разтваря да го поеме, като птица, която разперва криле, като вълк, който раззейва пастта си пред напиращ в гърлото вой. Очите му се впиха в очите на Онбекенд. Ухили се и изрече последното си предизвикателство:

— Ти си тъпо жалко заблудено копеле!

А после изстрелите, окончателното насилие, раздрало тишината… пак и пак… и пак, като затръшваща се в буря врата.

42.

Марстехските берети имаха специална функция, която позволяваше три изстрела с едно натискане на спусъка. Севги Ертекин влезе през вратата на този режим, вдигнала пистолета с две ръце, и натисна спусъка по два пъти за всяка мишена. Нямаше време за любезности — през прозореца беше видяла накъде отива работата. Разширяващите се куршуми издаваха равен, лишен от драматизъм пукот при изстрелването си, но при попадение разкъсваха жертвите все едно те бяха от картон.

Така стана и сега. Две тела подскочиха и отхвърчаха настрани.

Третият тъкмо се обръщаше, бърз като тигър, и куршумите изобщо не го уцелиха. Огромен сребрист револвер се насочи в мълниеносна траектория към нея. Тя натисна отново спусъка и онзи се преметна назад като акробат на цирков манеж.

Марсалис се мяташе на пода и се опитваше да стане. Не се виждаше дали е ранен. Севги тръгна напред, покриваше ъглите с пистолета според стандартната полицейска процедура. Бърз оглед на мъжете, които току-що беше уцелила… не, чакай…

… погледът й регистрира безжизнените очи, неестествените сгърчени пози, единият се беше проснал почти комично на̀преко на съборен стол, друг лежеше на пода като захвърлена от истерично дете кукла…

… мъжете, които току-що беше убила. Марстехското оръжие и неговите муниции, недвусмислени в присъдата си като джизъслендски съдия.

Третият я връхлетя отстрани. Мигновен образ на окървавено лице, разкривено от дива ярост. Тя се строполи на пода с разперени ръце да смекчи удара, който така или иначе я раздели с шибаната берета. За миг третият мъж залитна над нея, ръмжеше през оголени до венците зъби, празните му ръце бяха свити като ноктите на граблива птица. Погледът му беше лишен от всичко човешко. Тя усети как ужасът се надига като криле в стомаха и гърдите й.

Мъжът видя изпуснатата берета. Мина покрай Севги, за да я вземе.

— Онбекенд!

Нападателят й се завъртя, както се беше навел наполовина към пистолета, и видя същото, което видя и Севги — Карл Марсалис, приклекнал на пода с големия револвер в ръка.

Онзи си плю на петите и куршумът изсвистя твърде далеч. Стаята прокънтя от дълбокия рев на едрокалибреното оръжие. Марсалис изръмжа нещо, прицели се и стреля отново. Вратата се затвори с трясък зад беглеца.

Севги грабна беретата си.

— Добре ли си?