Вариант 13

Моментално заскърцаха столове. Малцината клиенти бързаха да се изнесат. Вратата се отвори да ги пропусне и Карл усети студения полъх по тила си. Барманът се възползва от възможността и също си плю на петите. В бара останаха само Елвира, която клечеше и ревеше на пода до Дуги, и гологлавият, който, изглежда, не вярваше, че ще може да се промъкне безопасно покрай Карл към вратата. Карл го удостои със студена усмивка.

— Наистина ли искаш да останеш?

— Не, не иска. Виж му лицето. Престани да се правиш на задник и го пусни да си ходи.

Контролът и мрежата го спряха миг преди да се е извъртял към окомплектования с хладен хумор и желязна самоувереност глас. Само от тона на казаното му беше станало ясно, че към гърба му е насочено огнестрелно оръжие. Единственото нелогично в цялата ситуация беше фактът, че не лежи прострелян на пода до Дуги, мъртъв или умиращ.

Отложи този интересен въпрос за по-късен анализ, отстъпи встрани с преувеличена любезност и даде с лек поклон знак на бръснатия да мине покрай него. Ситуацията го подсети за параклиса в щатския на Южна Флорида и за подхилващия се бял мачо, който минава покрай него по пътечката между скамейките. И изведнъж му се доповръща от всичко това, от евтините стойки, заплашителните погледи и цялата механична предсказуемост на мъжките „танци“.

— Върви — каза студено на бръснатия. — Май този път ще ти се размине. Изведи и Елвира.

Приятелят на Дуги Куанг хвърли щеката, която стискаше така отчаяно допреди миг, и колебливо тръгна напред. Явно и той не разбираше какво точно става. Местеше поглед между Карл и новодошлия. Неспособността му да проумее ситуацията беше отпечатана върху лицето му като следа от нечий ботуш. Коленичи до проститутката и се опита да я изправи на крака. Тя започна да го бута през сълзи, явно не искаше да стане, ръцете й бяха като залепнали за гърдите на неподвижния Дуги, дългите й тъмни къдрици се спускаха като параван пред застиналото й в потрес лице. Клатеше се напред-назад и хълцаше, ломотеше нещо почти нечленоразделно на уличен испански жаргон, който Карл трудно разбираше.

„Наслаждаваме се на стореното, а?“

Разсеяно се замисли дали когато и на него му дойде времето, ще има поне една жена, която да го оплаква.

— Нямаме цяла нощ на разположение — каза гласът зад него.

Карл се обърна. Бавно. Беше настръхнал в очакване на куршума, но беше крайно време да разбере какво, по дяволите, се е объркало.

„Да бе. Все едно не знаеш.“

На вратата стоеше висок мъж.

Имаше още двама с него. Те също не бяха от дребните, но високият притегляше вниманието като магнит, както цветно петно привлича погледа ти сред бозав пейзаж. Изострените от мрежата сетива на Карл се съсредоточиха върху тежкия сребрист револвер в ръката на мъжа. Старовремското оръжие и посланието зад избора му бяха интересни сами по себе си, но не в това беше въпросът. Не беше и в мазната, зализана назад тъмна коса или в едва доловимия блясък по загорялото от слънцето и насечено от бръчки бяло лице, издайнически знак за фиксиращ клетките гел, какъвто използваха добрите наемни убийци, за да не оставят улики от генетично естество на местопрестъплението. Карл видя всичко това и го пренебрегна, съсредоточи се върху наистина важното.

А важното беше в стойката, в особеното присъствие, сякаш барът беше сцена, подредена специално за този тип. Беше в начина, по който му стояха дрехите, тъмни и смачкани, сякаш случайно довени отнякъде, без съществуването им да има пряка връзка с човека, който ги носи. В това, че загорялото лице му изглеждаше някак познато и навяваше смътното усещане, че е срещал този човек и преди.

„Тринайска.“

Това трябваше да е. Параноята му отново бележеше точка. Резервният отряд на Мерин, дошъл за разплата. Нищо не беше свършило.

Встрани от Карл бръснатият говореше уплашено на Елвира, накрая успя да я вдигне и я поведе покрай Карл с ръка на раменете. Смесицата от шок и тотално объркване все така кривеше лицето му. Карл му кимна да минава, после го проследи с поглед как влачи разплаканата Елвира към вратата. Новодошлите се отдръпнаха да им направят път и когато двамата излязоха, единият решително затвори вратата след тях. През цялото време сребристият револвер сочеше право към гърдите на Карл.

Карл удостои собственика му със саркастична усмивка и направи няколко бавни крачки напред. Онзи го гледаше как се приближава, без да помръдне или да възрази. Карл задиша по-спокойно. Явно все още не смятаха да го убиват.

„Но скоро и това ще стане.“

Стисна яркото пламъче на страха, смачка го и го изгаси. Мрежата и незадоволеното му желание да троши и чупи припламнаха по-ярко.

„Натисни малко и виж докъде ще те пуснат.“

Пуснаха го почти на една ръка разстояние.