Вариант 13

Високият мъж не го спря, дори му се усмихна окуражително, като любезен чичко, който гледа как повереното му дете прави първите си неуверени стъпки. Допусна го толкова близо до себе си, че преценката на Карл за ситуацията започна да се разпада и той изведнъж се почувства несигурен в перспективите на непосредственото си бъдеще. После обаче, когато се озова на няма и два метра от дулото на револвера, усмивката на високия мъж се промени — остана си на лицето му, но придоби някак предпазлив и бдителен характер.

— Достатъчно — каза той. — Не съм чак толкова небрежен.

Карл кимна.

— Личи си. Познаваме ли се отнякъде?

— Не знам. Ти как мислиш?

— Как ти е името?

— Можеш да ми викаш Онбекенд.

— Марсалис.

— Да, знам. — Високият кимна към най-близката маса. — Сядай. Имаме време.

„Така значи“. Хладен полъх на потвърждение плъзна от тила към мускулите на ръцете му.

— Ти сядай. Аз съм си добре и така.

Чукчето на револвера щракна назад.

— Седни или ще те убия.

Карл се взря в очите му и не видя там никакво свободно пространство, дори и за краткото саркастично „ами то така или иначе ще го направиш“. Този тип можеше да го застреля още тук и сега. Вдигна рамене, тръгна към масата и седна на един от зарязаните преди малко столове. Седалката още пазеше топлината на предишния си клиент. Облегна се назад и раздалечи крака, възможно най-далеч от ръба на масата, без да предизвика коментар. Онбекенд хвърли поглед към един от помощниците си и кимна към вратата. Мъжът се изниза безмълвно.

Колегата му остана на мястото си, впери поглед в Карл и скръсти ръце. Онбекенд хвърли поглед и към него, после дойде до масата и седна срещу Карл.

— Ти си онзи с лотарията, нали?

Карл въздъхна. Не беше докрай престорено.

— Да, същият.

— Онзи, дето се събудил на половината път към Земята?

— Да. Автограф ли искаш?

Това му спечели нещо като усмивка.

— Просто съм любопитен. Чудя се какво ли е било да се събудиш в открития космос и да прекараш толкова време в чакане.

— Страхотно изживяване. Трябва да пробваш някой път.

Онбекенд реагира колкото би реагирал и камък. Усещането, че го е виждал и преди, се засили и стана някак по-конкретно, осъзна Карл. Познаваше това лице отнякъде, или пък го бъркаше с някого.

— Чувстваше ли се изоставен? Все едно пак си на четиринайсет?

„Четиринайсет?“

Карл се ухили. Минималното предимство беше като адреналин в кръвта му. Килна глава настрани с демонстративно спокойствие.

— Значи си от Поборниците, а? Последните нещастни американски бройлерчета се прибират у дома.

И ето, едва доловимо, но там, в ъгълчетата на очите му. Пробив в спокойствието, избил гняв, като запушен сифон, който връща обратно мръсната вода. Макар и само за миг, Карл го беше извадил от равновесие.

— Мислиш, че ме познаваш? Изобщо не ме познаваш, приятел.

— Изобщо не съм ти приятел — меко каза Карл. — Е, случва се. Всички правим грешки. Та какво по-точно искаш от мен?

За миг, толкова кратък, че изчезна, преди да го е регистрирал съзнателно, Карл си помисли, че онзи ще стреля. Дулото на револвера не помръдна, но сякаш засвятка нетърпеливо в долната половина на полезрението му. Онбекенд стисна устни още по-силно, омразата в очите му също светна по-силно.

— За начало може да ми разкажеш какво е да ловиш други тринайски в услуга на преживните от ООН.

— Печелившо е. — Карл се взираше безучастно в присвитите очи на другата тринайска. Един от двамата щеше да умре в този бар. — Доходоносно. А ти с какво си изкарваш прехраната напоследък?

— С оцеляване.

— О. — Кимна разбиращо. — Играем си на престъпници, така ли?

— Не работя за преживните, ако това имаш предвид.

— Работиш, разбира се. — Карл се прозя — внезапна, продиктувана от напрежението нужда от кислород, дошла като гръм от ясно небе, но толкова на място и убедително, че той едва сдържа победоносната си усмивка. — Ние всички работим за преживните, по един или друг начин.

Онбекенд стисна зъби. Килна леко глава като вълк или като куче, което се вслушва в далечен звук.

— Много лековато говориш за чуждите компромиси. Както казах, изобщо не ме познаваш.

— Знам, че днес си си купил нещо за ядене. Знам, че си дошъл тук с един или друг вид превозно средство, по градски улици, построени и платени под някаква форма от хората в този град. Знам, че държиш оръжие, което не си направил от метална руда в свободното си време.

— Това ли? — Онбекенд помръдна револвера, с което измести мъничко огневата линия. Изглеждаше развеселен. Карл се насили да не показва напрежението си, да не следи с поглед оръжието. — Взех го от един тип, когото убих.