Unknown

- Да - потвърдих простодушно и разкрих чувствата си, нещо, което за нищо на света не бих направил пред близък човек.

Вторият и въпрос ме изненада още повече.

- А откога познаваш Гай Трентам?

Докато се качвахме по стълбите към тясното ми жилище, и обясних, че сме воювали заедно на Западния фронт, но тъй като сме с различни чинове, пътищата ни рядко са се кръстосвали.

- Защо тогава ти е толкова неприятен? - попита Дафни, след като седна срещу мен.

Отново се поколебах, ала и този път най-неочаквано ме плисна необуздан гняв и аз разказах какво ни се е случило на нас с Томи, когато сме се опитвали да се доберем до нашите окопи, и как съм убеден, че Гай Трентам е застрелял най-добрия ми приятел.

Известно време и двамата мълчахме, сетне аз добавих:

- За нищо на света не казвай на Беки какво съм споделил с теб, защото нямам доказателства.

Младата жена кимна и се впусна да ми разправя за единствения мъж в живота и, сякаш за да отговори на доверието с доверието и да скрепи с разменените тайни нашето приятелство. От сто километра си личеше, че е влюбена до уши в този мъж, и аз наистина се трогнах. Когато към полунощ стана да си ходи, Дафни се зарече да прави, да струва, но да ускори отстраняването на Гай Трентам. Помня много добре, че се изрази точно така: „отстраняването“, понеже се наложи да я питам какво точно иска да каже. Тя ми обясни и така аз получих първия си урок заедно с предупреждението, че Беки е много по-напред от мен, понеже не е пропиляла на вятъра последните десет години от живота си.

Вторият ми урок се състоеше в това да разбера защо по време на вечерята в ресторанта Беки ми се е скарала. Идеше ми да възроптая, задето е толкова самонадеяна, но после си дадох сметка, че е права.

Следващите няколко месеца се виждахме доста често с Дафни, макар че Беки така и не разбра какви точно са отношенията ни. Дафни ме научи на много неща за новите ми клиенти. Дори ме водеше по магазини за мъжко облекло, по галерии и театри в Уест Енд, там гледах пиеси, които ми харесаха, макар в тях да не участваха танцьорки. Спрях я в устрема й само когато се опита да ме убеди в неделя следобед да не съм ходел на мачовете на „Уест Хам“ и да съм гледал срещите на отбор по ръгби с името „Куинс“. Ала именно благодарение на Дафни, която ме заведе в Националната галерия с нейните пет хиляди платна, у мен се зароди любов, оказала се по-скъпа и от любовта към жена. След броени месеци вече не Дафни, а аз я мъкнех по последните изложби: Реноар, Мане и дори един млад испанец, Пикасо, който бе започнал да привлича вниманието на каймака на лондонското общество. Таях надежда, че Беки ще оцени промяната в мен, тя обаче се беше прехласнала по капитан Трентам и беше сляпа за всичко останало.

Пак по настояване на Дафни започнах да чета два всекидневника. Тя ми избра „Дейли Експрес“ и „Нюс Кроникъл“, случваше се, ако ме покани на Лаундс Скуеър, да прегледам и някой брой от списания „Пънч“ и „Странд“. Започнах да научавам кой кой е и какво е направил, и на кого. Дори когато посетих да пръв път „Сотби“, видях с очите си как едно ранно платно на Констабъл се продаде за рекордната цена от деветстотин гвинеи, повече, отколкото струваше магазин „Тръмпър“ заедно с цялото оборудване. Признавам, нито този великолепен селски пейзаж, нито което и да е друго платно, на което съм се натъквал по галериите и по търговете с произведения на изкуството, можеха да се мерят с моята гордост - картината на Томи, на която бяха изобразени Богородица и Младенецът и която още висеше над леглото ми.

Когато през януари 1920 година Беки представи отчета за първата година, си дадох сметка, че желанието да притежавам втори магазин вече не е само празна мечта. Сетне най-неочаквано за продан бяха обявени два магазина, и то само за месец. Незабавно заръчах на Беки да прави, да струва, но да намери пари, с които да ги купим.

Малко по-късно Дафни ми довери под сурдинка, че Беки срещала значителни трудности в набавянето на необходимата сума, и макар да не казах нищо, очаквах всеки момент тя да ми заяви, че пари няма, особено като се има предвид, че бе напълно погълната от Трентам и от предстоящото му заминаване за Индия. В деня, когато той се качи на кораба, Беки ми заяви, че са се сгодили: идеше ми да му прережа гърлото - първо неговото, а после и своето, - Дафни обаче ме увери, че в Лондон имало доста млади дами, които по едно или друго време са живели с илюзията, че ще се омъжат за Гай Трентам. Ала Беки бе толкова сигурна в намеренията му, че аз не знаех на коя от двете да вярвам.

Следващата седмица в магазина влезе някогашният ми командващ - жена му му бе дала списък с покупките. Никога няма да забравя как извади от джоба на сакото си портфейл и затърси дребни. Дотогава изобщо не ми беше хрумвало, че и един подполковник може да живее в реалния свят. Въпреки това той си тръгна с обещанието да ми запази два билета от по десет шилинга за бала на полка и си удържа на думата.