Unknown

Адвокатът отново погледна към папката и се зае да изучава друго писмо в нея. Беше от посредник във фирма за недвижими имоти в Брадфорд и от него се виждаше, че имението, къщата и цялата покъщнина на покойния сър Реймънд Хардкасъл са били продадени без знанието на Бейвърсток за четирийсет и една хиляди лири стерлинги. След като бе приспаднал комисионата, данъците и таксите, посредникът бе превел остатъка от парите в същата сметка в „Кутс“ на Странд, където постъпваха и месечните вноски, полагащи се на госпожица Ейми.

- Предвид на това - продължи семейният адвокат - сметнах за свой дълг да ви уведомя, че нашите съветници препоръчват да направим значително вложение в дружество, което предстои да пусне на борсата свои акции.

- Кое дружество? - попита госпожа Трентам.

- „Тръмпър“ - отвърна Бейвърсток, като следеше внимателно реакцията на своята клиентка.

- И защо точно в „Тръмпър“? - попита тя - по нищо не пролича да е изненадана.

- Главно защото според „Хамброс“ такова вложение е разумно и сигурно. Но по-важното в случая е, че след време основният дял от акциите на дружеството ще бъде притежание на Даниъл Тръмпър, чийто баща, както със сигурност знаете, в момента е председател на управителния съвет.

- Да, знам - потвърди госпожа Трентам, без да добавя нищо повече.

Забеляза, че господин Бейвърсток е доста притеснен, задето тя приема толкова спокойно новината.

- Но ако вие със сестра ви имате някакви възражения срещу подобно вложение на средства от попечителския фонд, съветниците ни биха могли да преразгледат становището си.

- Колко смятат да вложат?

- Около двеста хиляди лири стерлинги - уточни адвокатът. - Така фондът ще закупи приблизително десет на сто от акциите на дружеството.

- Делът не е ли твърде голям?

- Определено е значителен - съгласи се Бейвърсток. - Но фондът разполага с достатъчно средства, за да направи такова вложение.

- Тогава с радост приемам предложението на „Хамброс“ - отвърна госпожа Трентам. - Сигурна съм, че такова е мнението и на сестра ми.

Господин Бейвърсток отново се взря в приложеното към папката пълномощно, с което госпожица Ейми Хардкасъл всъщност даваше на сестра си пълна свобода във всички решения, свързани с наследството на покойния сър Реймънд Хардкасъл, включително за това от личната и сметка да и бъдат прехвърлени двайсет хиляди лири стерлинги. Адвокатът се надяваше госпожица Ейми да се чувства добре в старческия дом. Той извърна очи към другата дъщеря на сър Реймънд.

- Значи единственото, което ми остава да сторя - отбеляза той в заключение, - е да уведомя „Хамброс“ какво мислите по въпроса и да ви държа в течение, когато дружество „Тръмпър“ пусне на пазара своите акции.

Бейвърсток затвори папката, стана иззад писалището и тръгна към вратата. Госпожа Трентам го последва, доволна, че без дори да се досещат за какво става въпрос, сега и попечителски фонд „Хардкасъл“, и адвокатите и работят рамо до рамо за осъществяването на дългосрочната и цел. Още по-доволна бе, че щом Тръмпър пусне акциите на борсата, тя ще притежава дял от петнайсет на сто от неговото търговско дружество.

Когато стигнаха при вратата, адвокатът се обърна и се ръкува със своята клиентка.

- Приятен ден, госпожо Трентам.

- Приятен ден, господин Бейвърсток. Както винаги, бяхте много изчерпателен и отзивчив.

Тя се върна при автомобила и шофьорът и отвори вратата. Докато потегляха, госпожа Трентам се извърна и погледна през задния прозорец. Адвокатът стоеше все така озадачен пред кантората.

- Къде отиваме, уважаема госпожо? - попита шофьорът, след като се сляха със следобедното движение.

Тя си погледна часовника: беше очаквала разговорът с Бейвърсток да продължи по-дълго и сега видя, че до следващата и среща има доста време. Въпреки това нареди:

- Карай в хотел „Сейнт Агнес“.

После сложи ръка върху увития в кафява амбалажна хартия пакет, оставен на седалката до нея.

Беше поръчала на Харис да наеме стая в хотела и да качи Кити Бенет на асансьора, но само ако е сигурен, че не ги гледа никой.

Когато, стиснала под мишница пакета, влезе в „Сейнт Агнес“, се ядоса, че частният детектив не я чака на обичайното място в кафенето. Никак не и беше приятно да стои сама във фоайето, затова от немай-къде отиде при пиколото и попита коя стая е наел Харис.

- Четиринайсета - отвърна мъжът в лъсната синя униформа с копчета, които отдавна бяха загубили блясъка си. - Но не може...

Госпожа Трентам не беше свикнала да и казват „не може“. Обърна се и тръгна да се качва бавно по стълбите за първия етаж. Пиколото веднага грабна слушалката на телефона в рецепцията.

На госпожа Трентам и отне няколко минути, докато намери четиринайсета стая, почти още толкова трябваха на частния детектив да отвори след силното чукане. Когато най-после я пусна в стаята, тя се изненада колко е тясна: в нея имаше само легло, един стол и леген. Госпожа Трентам впи очи в жената, излегнала се върху кревата. Беше облечена в червена копринена блуза и черна кожена пола, която според посетителката бе прекалено къса, да не говорим пък, че горните две копчета на блузата бяха разкопчани.