Unknown

Отиде в музея на Кралския стрелкови полк и няколко минути стоя пред снимката на баща си, окачена върху стената. Косата му беше по-начупена и на сепийната фотография изглеждаше по-светла. Най-неочаквано Даниъл се притесни, че ще пропусне нещо. Изчака уредникът да се обърне с гръб, после въпреки леките угризения на съвестта свали припряно малката снимка и я пъхна в куфарчето.

С друго такси отиде при бръснар в Кензингтън, който на драго сърце се зае да изрусява косата му, да променя пътя и дори да добавя някоя и друга къдрица, та по възможност да създаде двойник на мъжа от сепийната фотография, по която го бяха помолили да работи. През няколко минути Даниъл току проверяваше в огледалото как върви преобразяването му и щом се увери, че като цяло е постигнал целта, плати и си тръгна. Отскочи с поредното такси до „Спинк“, майсторите на медали на Кинг Стрийт в Сейнт Джеймс. Плати четирите ленти за медали, които бе поръчал по телефона - за негово облекчение младежът зад щанда не попита има ли право да ги носи. Следващото такси го откара от Сейнт Джеймс в хотел „Дорчестър“. Там нае единична стая и уведоми младичката администраторка на рецепцията, че смята до шест вечерта да я освободи. Тя му връчи ключ с цифрите 309 върху него. Даниъл учтиво отказа да даде на пиколото куфарчето и само помоли да му покажат асансьора.

След като влезе в стаята, се заключи и подреди внимателно съдържанието на куфара върху леглото. Смени костюма с военната униформа, прикрепи над левия горен джоб лентите за медали точно както бяха върху снимката и накрая се погледна в голямото огледало върху вратата на банята. Преспокойно можеше да мине за капитан от Кралския стрелкови полк, участвал в Първата световна война, и алено-сребристата лента за Военния кръст и за двата медала само подсилваха впечатлението.

Сравни се за кой ли път с откраднатата снимка и най- неочаквано се почувства несигурен. Но ако не го направеше... Седна на крайчеца на леглото. Току поглеждаше часовника си. Мина цял час, докато накрая се изправи, пое си дълбоко въздух и облече дългата офицерска мушама - единствената дреха, която всъщност имаше право да носи, - сетне заключи стаята и слезе във фоайето. Изхвърча през летящата врата, пак спря такси и отиде на Честър Скуеър. Плати на шофьора и си погледна часовника. Четири без тринайсет минути. Младежът прецени, че остават най-малко още двайсетина минути, докато бабките, събрали се да играят бридж, се разотидат.

От вече познатата телефонна кабина на ъгъла загледа как те си тръгват една по една от къщата на номер деветнайсет. След като преброи единайсет, се убеди, че с изключение на прислугата сега госпожа Трентам сигурно е сама - Даниъл беше научил от днешния брой на „Дейли Телеграф“, че съпругът и ще се прибере на Честър Скуеър най-рано в шест вечерта. Изчака още пет минути, после излезе от телефонната кабина и прекоси с бърза крачка улицата. Знаеше, че ако се разколебае и за миг, нищо чудно да се уплаши. Почука решително с чукалото и зачака - стори му се, че са минали часове, докато икономът най-после отвори.

- Какво обичате, господине?

- Добър ден, Гибсън. В четири и петнайсет имам среща с госпожа Трентам.

- Да, заповядайте, господине - рече икономът.

Както Даниъл беше и очаквал, мъжът очевидно реши, че щом посетителят знае името му, значи наистина има уговорена среща.

- Заповядайте! Насам, господине - покани го и му взе мушамата. Щом стигнаха при вратата на дневната, Гибсън попита: - За кого да предам?

- За капитан Даниъл Трентам.

Икономът трепна от изненада, но отвори и оповести:

- Капитан Даниъл Трентам, госпожо.

Когато младежът влезе, госпожа Трентам стоеше при прозореца. Обърна се рязко, погледна го изпитателно, пристъпи напред, поколеба се и се свлече на канапето.

„Само не ми припадай“, бе първото, което Даниъл си помисли, както стоеше насред помещението и гледаше баба си.

- Ти кой си? - пророни тя накрая.

- Дай да не се превземаме, бабо. Знаеш прекрасно кой съм - отсече Даниъл с надеждата, че гласът му е прозвучал самоуверено.

- Тя те е пратила, нали?

- Ако имаш предвид майка ми, не, не ме е пратила тя. Всъщност дори не знае, че съм тук.

Госпожа Трентам понечи да възрази, но не каза нищо. Настана непоносимо дълго мълчание, през което Даниъл запристъпва от крак на крак. Насочи поглед към Военния кръст, сложен върху лавицата над камината.

- Какво искаш? - попита жената.

- Дошъл съм, бабо, за да се споразумеем.

- За какво да се споразумяваме? Не си в положение да искаш подобно нещо.

- Аз пък мисля, че съм, бабо. Току-що се връщам от Австралия. - Той замълча. - По време на пътуването научих прелюбопитни неща.

Госпожа Трентам трепна, но не свали и за миг очи от младежа.

- Не си струва да повтарям какво съм разбрал за баща си, докато съм бил там. Няма да се впускам в подробности, подозирам, че и ти ги знаеш прекрасно.

Тя продължи да го гледа втренчено - личеше, че малко по малко се окопитва.

- Освен, разбира се, ако не искаш да научиш къде са смятали да го погребат - със сигурност не на семейния парцел в енорийската църква на Асхърст.