Unknown

Почти през цялата последна седмица сержант Тръмпър не правеше друго, освен да помага на момчетата да пишат писма на близките и приятелките си. Самият той смяташе да вземе писалката едва в последния момент. Волю-неволю си призна пред Стан, че е готов да влезе единствено в словесна битка с германците.

Тъкмо обучаваше взвода как да борави с ръчните минохвъргачки „Брен“ и обясняваше как те се зареждат, когато при него на бегом дойде запъхтян лейтенант.

- Тръмпър!

- Аз! - застана мирно Чарли.

- Командващият ви вика да се явите незабавно при него.

- Слушам! - отвърна той.

Заръча на ефрейтора да продължи с обучението и хукна след лейтенанта.

- Защо тичаме? - попита.

- Защото самият командващ тичаше, когато дойде да ми възложи задачата.

- Значи става въпрос най-малко за държавна измяна - отбеляза Чарли.

- Един дявол знае за какво става въпрос, сержанте, но не след дълго ще разберете - рече лейтенантът точно когато спряха пред вратата на командващия.

Следван от Чарли, той влезе в кабинета, без да чука.

- Сержант Тръмпър, номер 7312087, се явява...

- Остави ги тия дрънканици, Тръмпър - прекъсна го полковникът, който сновеше напред-назад. - Автомобилът ми те чака на портала. Отиваш право в Лондон.

- В Лондон ли?

- Да, Тръмпър, в Лондон. Току-що разговарях с господин Чърчил. Вика те да се явиш незабавно при него.

28.

Шофьорът на полковника направи всичко по силите си, за да откара възможно най-бързо сержант Тръмпър в Лондон. Непрекъснато натискаше газта до дупка, не слизаше под осемдесет километра в час. Но постоянно се натъкваха на военни конвои и транспортни камиони, по едно време дори срещнаха и върволица от танкове, така че задачата на шофьора не бе никак лесна. Тъкмо навлязоха в Чизик в предградията на Лондон, когато беше обявена въздушна тревога, последвана от бомбардировки, сетне тревогата бе отменена, но улиците бяха задръстени и те едва се добраха до Даунинг Стрийт.

Макар да бе разполагал с цели шест часа, през които да умува защо ли го вика Чърчил, когато автомобилът спря пред номер десет⁴⁸, Чарли бе толкова далеч от отговора на този въпрос, както и в казармата в Кардиф следобед.

Представи се на полицая от охраната, той погледна в тефтера и удари рязко с месинговото чукало, след което покани сержант Тръмпър във вестибюла. Чарли влизаше за пръв път в резиденцията и бе изумен колко малка е тя в сравнение например с жилището на Дафни на Итън Скуеър.

Застаряващият сержант бе посрещнат от момиче от Женската флотска спомагателна служба, което го заведе в нещо като преддверие.

- Министър-председателят има среща с американския посланик, господин Кенеди⁴⁹ - обясни то. - Но смята, че разговорът няма да продължи дълго.

- Благодаря ви - отвърна Чарли.

- Искате ли чай?

- Не - отказа той - бе прекалено притеснен, за да се налива с чай.

След като момичето затвори вратата, Чарли взе броя на „Лилипут“, оставен на масичката отстрани, и го разлисти, но дори и не опита да вникне в написаното.

Прегледа всички списания в купчинката - а тук, на Даунинг Стрийт номер десет, те бяха по-стари и от списанията в чакалнята на зъболекаря му, сетне насочи вниманието си към картините по стената. Уелингтън⁵⁰, Палмърстън и Дизраели⁵¹: лошо нарисувани портрети, които Беки не би предложила за продан в галерията на Челси Терас номер едно. Беки! Божичко, помисли Чарли, та тя дори не знаеше, че мъжът й е в Лондон. Погледна телефона върху страничната поставка, но си спомни, че надали може да звъни от резиденцията на министър-председателя. Притеснен до смърт, започна да кръстосва из помещението като пациент, който чака лекарят да му съобщи, че заболяването му е смъртоносно. Най-неочаквано вратата се отвори и момичето от Женската флотска служба отново дойде при него.

- Министър-председателят ще ви приеме сега, господин Тръмпър - обяви младата жена, после го поведе по тясно стълбище, на чиито стени бяха закачени сложени в рамки снимки на бивши премиер-министри.

Тъкмо стигна до портрета на Чембърлейн, когато видя, че стои на стълбищната площадка пред мъж, висок към метър седемдесет и пет, който се беше разкрачил, бе сложил ръце на хълбоците си и го гледаше предизвикателно.

- Тръмпър! - извика Чърчил и му протегна ръка. - Радвам се, че успя да дойдеш толкова бързо. Дано не съм те откъснал от нещо важно.

„Само от учение по стрелба с минохвъргачка“, помисли Чарли, но реши да не го споменава и тръгна след мъжа, който го заведе с широка крачка в кабинета си.

Махна му с ръка да седне на удобен фотьойл край бумтящия огън, Чарли погледна пламтящите цепеници и си спомни как министър-председателят е призовал сънародниците си да пестят въглищата.

- Сигурно се питаш защо си тук - рече Чърчил, после запали пура и отвори папката, която бе сложил върху коляното си.

Започна да я чете.

- Така е, уважаеми господине - призна си Чарли, но с това не изтръгна никакво обяснение.

Министър-председателят продължи да чете листовете в дебелата папка.

- Както виждам, имаме общи неща.

- Така ли, господин министър-председателю?

- И двамата сме участвали в Голямата война.