Unknown

На четвъртия ден се зае да проучва как са разположени отделните щандове и да отбелязва върху лист хартия подредбата им. Тъкмо се качи с ескалатора на третия етаж, когато пред него се изпречиха двама млади бабаити. Той нямаше друг избор: трябваше или да спре, или да слезе по ескалатора, който обаче се движеше нагоре.

- Какво има?

- И ние не знаем, уважаеми господине - рече единият от едрите младежи. - Ние сме от охраната на магазина, бихте ли дошли с нас?

- С удоволствие - отвърна Чарли, който недоумяваше какво искат от него.

Те го вкараха в асансьора, качиха го на етажа, който Чарли така и не бе успял да огледа, поведоха го по дълъг коридор и го тикнаха в гола стая без табела на вратата. По стените нямаше картини, подът не бе застлан с килим, единственото обзавеждане се състоеше от три дървени стола и маса. Бабаитите оставиха Чарли сам. След малко при него влязоха двама по-възрастни мъже.

- Нали нямате нищо против, уважаеми господине, да отговорите на няколко въпроса? - подхвана по-високият.

- Разбира се, че ще отговоря - потвърди Чарли, озадачен от странното отношение, проявявано към него.

- Откъде сте? - попита първият.

- От Англия.

- А как пристигнахте тук? - поинтересува се вторият.

- С кораба „Куин Мери“, когато прекоси за пръв път океана.

При тези думи двамата се притесниха доста.

- В такъв случай, уважаеми господине, защо вече трети ден обикаляте магазина, водите си бележки, а не купувате нищо?

Чарли прихна.

- Защото самият аз притежавам в Лондон двайсет и шест магазина - обясни той. - Просто сравнявах как работите вие в Щатите.

Двамата си зашушукаха припряно нещо.

- Как се казвате, уважаеми господине?

- Тръмпър. Чарли Тръмпър.

Единият мъж стана от стола и излезе от стаята. На Чарли му се стори, че не са му повярвали. Покрай това се сети как навремето е разправял на Томи за първия си магазин. Непознатият, който продължаваше да седи срещу него, не изказа никакво мнение и двамата продължиха да мълчат, докато след няколко минути вратата се отвори рязко и в стаята влезе висок мъж, облечен в изискан тъмнокафяв костюм със златиста вратовръзка и кафяви обувки. Почти изтича към Чарли, протегнал ръце за прегръдка.

- Извинявайте, господин Тръмпър! - бяха първите му думи. - Не сме и подозирали, че сте в Ню Йорк, още по-малко при нас. Казвам се Джон Блумингдейл и това тук е моето магазинче. Подразбрах, че го разглеждате.

- Да, това правех - потвърди Чарли.

Още преди да е казал и дума повече, господин Блумингдейл добави:

- Би могло да се очаква. И аз огледах открай докрай прочутите ви магазини на Челси Терас и заимствах някои идеи.

- От „Тръмпър“ ли? - изуми се Чарли.

- О, да. Не видяхте ли на витрината флага на страната ни: всеки от четирийсет и осемте щата е изобразен с различни цветя.

- Да, но... - подхвана Чарли.

- Ние с жена ми посетихме страната ви за сребърната сватба на краля и откраднахме от вас идеята. И така, драги ми господине, сега съм на вашите услуги.

Мъжете от охраната вече се усмихваха.

Вечерта Беки и Чарли отидоха на гости у семейство Блумингдейл в богаташката им къща на Шейсет и първа улица и Медисън и домакинът отговаря до среднощ на многобройните въпроси на Чарли.

На другия ден разведе из „магазинчето си“ своя гост, докато жена му запозна Беки с музея за изобразително изкуство „Метрополитън“ и с „Фрик“, като я обсипваше с въпроси за госпожа Симпсън, на които Беки така и не можа да отговори, защото преди да дойдат в Америка, не бе и чувала за нея.

Волю-неволю семейство Тръмпър трябваше да се сбогува с Блумингдейлови и да продължи с влак пътешествието си. В Чикаго си бяха запазили стая в хотел „Стивънс“. След като пристигнаха във ветровития град, разбраха, че ще бъдат настанени в апартамент и господин Джоузеф Фийлд от „Маршал Фийлд“ ги кани с кратко писмо на вечеря.

На другия ден те отидоха у семейство Фийлд в дома му на Лейк Шор Драйв. Чарли напомни на домакина рекламата, където той описва универсалния си магазин като най-големия в света, и го предупреди, че Челси Терас е с три и половина метра по-дълга.

- Но дали, господин Тръмпър, ще ви разрешат да вдигнете двайсет и един етажа?

- Двайсет и два - отвърна Чарли, макар и да нямаше представа колко ще му разрешат от общината.

На следващия ден той обогати все по-големите си познания за универсалните магазини, като разгледа отвътре „Маршал Фийлд“. Особено бе възхитен от това, че служителите работят много задружно: момичетата бяха облечени в зелени униформи по последна мода с „МФ“, извезано със сърмени конци върху яките, управителите на щандове бяха в сиви костюми, а етажните управители бяха издокарани в тъмносини сака с двуредно закопчаване.

- Така клиентите по-лесно откриват продавачите, особено ако магазинът е препълнен - обясни господин Фийлд.