Докато Чарли се запознаваше с работата в универсалния магазин, Беки прекара безброй часове в Чикагския институт по изобразително изкуство, където остана възхитена от произведенията на Уайът44 и Ремингтън45 - смяташе, че спокойно би могла да им организира изложби и в Лондон. Прибра се в Англия с образци от творчеството и на двамата художници - с едно маслено платно и със статуетка, които сложи в новозакупените куфари, но англичаните щяха да им се порадват много по-късно, защото, след като ги разопаковаха, Чарли отказа да се раздели с тях и ги остави в дома си.
В края на месеца и двамата бяха капнали от умора, но бяха сигурни в едно: искаше им се да посещават отново и отново Америка, макар и да се опасяваха, че няма да успеят да отвърнат по подобаващ начин на гостоприемството, ако семейство Фийлд или Блумингдейл решат да дойдат на Челси Терас. Джоузеф Фийлд помоли Чарли за дребна услуга, която той обеща да изпълни лично веднага щом се прибере в Лондон.
* * *
Мълвата, че кралят има любовна връзка с госпожа Симпсън, отразявана толкова подробно и шумно от американските вестници и списания, бе започнала да достига до ушите и на англичаните и Чарли се натъжи, когато накрая кралят се видя принуден да абдикира. Най-неочаквано отговорността падна върху неподготвените плещи на херцога на Йорк, коронясан като крал Джордж Шести.
Другата новина, която Чарли следеше по първите страници на вестниците, бе възходът на Адолф Хитлер в нацистка Германия. Така и не проумяваше защо министър-председателят - господин Чембърлейн, не прибегне до юмруците си и не му фрасне на тоя негодник едно хубаво кроше по носа.
- Защото Невил Чембърлейн не е уличен търговец от Ист Енд - обясни Беки на мъжа си, докато закусваха. - Той е министър-председател.
- Толкова по-жалко! - възкликна Чарли. - Точно това ще му се случи на хер Хитлер, ако дръзне да си покаже носа в Уайтчапъл.
След като Чарли се прибра, Том Арнолд нямаше какво да му съобщава, макар че той веднага усети колко силно е подействало посещението в Щатите на председателя на управителния съвет, който през следващите дни непрекъснато даваше нареждания и подхвърляше идеи.
- В задругата на собственици на магазини - предупреди го Арнолд на заседанието в понеделник сутринта, след като Чарли спря да превъзнася за кой ли път американските добродетели, - обсъждат не на шега последиците от една война с Германия.
- Страхливци - отсече Чарли и седна зад писалището. - Германия няма да обяви война на никой от съюзниците на Великобритания - няма да посмее. Така де, сигурно още помнят как последния път им духнахме под опашките. Има ли нещо друго?
- На по-делнично равнище - отвърна Том от другата страна на писалището - Джак Слейд излезе в пенсия, а аз още не съм намерил подходящ управител на бижутерията.
- Пусни обяви по вестниците и ми води всички, които ти се струват подходящи. Друго?
- Търси те някой си господин Бен Шуберт.
- Той пък какво иска?
- Евреин е, бежанец от Германия, но отказа да съобщи по какъв повод иска да се срещне с теб.
- Ако отново се обади, му кажи да дойде.
- Той и сега седи в чакалнята пред кабинета ти.
- В чакалнята ли? - учуди се Чарли.
- Да. Идва всяка сутрин и седи, без да казва нищо.
- Не му ли обяснихте, че съм в Щатите?
- Да, обясних му - потвърди Том. - Но това сякаш изобщо не го притесни.
- Страданието - ето какво отличава нашето племе - пророни Чарли. - Покани го.
В кабинета влезе дребничък, сгърбен мъж с уморен вид, който надали бе много по-възрастен от Чарли и който зачака да го поканят да седне. Чарли стана и заведе посетителя при един от фотьойлите при камината, после го попита какво обича.
Господин Шуберт обясни доста подробно как е избягал от Хамбург заедно с жена си и двете си дъщери, след като повечето му приятели били откарани в концентрационни лагери, откъдето никой не се връщал жив.
Чарли слушаше мълком на какви страдания са подложили нацистите господин Шуберт. Бягството на човека и описанието на случващото се в Германия сякаш бяха взети от роман на Джон Бюкан46 и бяха много по-ярки от вестникарските статии от последните месеци.
- С какво бих могъл да помогна? - попита Чарли, когато господин Шуберт приключи тъжния си разказ.
Бежанецът се усмихна за пръв път, при което се видяха два златни зъба. Вдигна куфарчето, което бе оставил отстрани на фотьойла, сложи го върху писалището на Чарли и после го отвори бавно. Чарли се взря прехласнат в най-красивите скъпоценни камъни, които някога бе виждал: диаманти и аметисти, някои в прелестен обков. Посетителят махна тънката преграда и отдолу се показаха още скъпоценни камъни: рубини, топази, диаманти, перли, нефрити, с които бе пълно дълбокото отделение на куфарчето.
- Това е само малка част от нещата, повечето се наложи да оставя в Германия. Наследил съм бижутерията от баща си и от дядо си. Сега съм принуден да продам всичко, което успях да измъкна, иначе семейството ми ще умре от глад.
- Значи сте били бижутер.
- Да, в продължение на двайсет и шест години - потвърди господин Шуберт. - От най-ранна възраст.