Unknown

— В имението на родителите ми има горичка от хикории — дълги редици дървета с преплетени една в друга корони. Непрекъснато подрязваха клоните им. Помня как като малък отивах там, лягах под тях и се взирах в балдахина от листа. Мама казваше, че това е мястото ми за съзерцание. Дърветата се противяха на симетрията. Градинарите се опитваха да придадат форма на хаоса, но дивата им природа винаги заплашваше да надделее. Представях си оформянето на градини като опитомяване на лъвове — каза той и я погледна усмихнато през рамо. — Но реших да следвам архитектура едва след колежа, където се дипломирах като финансист. Така искаше татко, защото и той е финансист. След колежа обаче, просто като извинение да не се връщам у дома, тръгнах на обиколка из Европа с тогавашната ми приятелка. Дворцовите градини там някак си възродиха желанието ми да опитомявам лъвове. — Той замълча. — И тогава отново се сетих за теб.

— Да — каза тя, разбрала накъде бие. — Сети се за мен…

— В колежа се чувствах зле. Помня как си мислех: „Сега Уила Джаксън сигурно прави точно каквото иска с живота си“. Напусна ни с такъв гръм и трясък!

— Навярно ще се изненадаш, Колин, но в колежа не бях много по-щастлива, отколкото когато бях тук. Бях невъздържана и безотговорна и не успях да завърша. Работех в бензиностанция и две седмици преди да изгубя апартамента си, татко почина. Не знам какво щеше да стане, ако не бях се върнала.

— Не си успяла да разбереш — посочи той.

— Не. Да се върна и да се изправя очи в очи с всичко беше правилната стъпка. И ако някога си тръгна пак оттук, ще го направя уверено. Няма да бягам.

Той спря и се обърна към нея.

— Това ли мислиш, че съм направил?

— Не знам — отвърна искрено тя. — Но ще ти дам съвет, който няма да ти хареса — поостани тук и може би хората ще започнат да те виждат такъв, какъвто си сега, а не като Бастуна.

— Звучиш като сестра ми.

— Не усложнявай живота на Пакстън — изплъзнаха се думите от устата й изненадващо и за нея самата. — И без това й е трудно.

— О, вече сте първи приятелки? — усмихна се той и я улови отново за ръката. — Почти стигнахме.

Свърнаха от пътеката и навлязоха в гората. Спряха пред тесен приток на реката, която преди малко бяха пресекли. Водата се стичаше по огромна плоска скала и образуваше езерце.

Колин свали раницата си и я захвърли на брега под тях. Седна и си развърза обувките.

— Знаеш ли защо е оцелял Джонатан Тинпени? Защото не е паднал от водопада, а всъщност се е подхлъзнал по тази скала.

— Какво правиш? — попита подозрително тя.

— Просто си свалям обувките.

Той стана и ги захвърли долу.

Най-сетне Уила разбра какво си е наумил.

— Не видя ли табелите? „Спускането по скалата е забранено“.

— Не, не ги видях — заяви той и запристъпва внимателно по лъскавата скала. — Никога не ги виждам.

— И преди си го правил?

Той седна и се приплъзна до ръба. Забеляза го как сдържа дъха си, когато очевидно студената вода заля краката му.

— Хайде, Уила! Предизвиквам те!

— Смяташ, че това стига? Едно предизвикателство?

— Знам, че искаш.

— Не би могъл да знаеш.

— Налага се да импровизирам, докато не ми кажеш какво точно искаш.

При тези думи се плъзна напред и се спусна по влажната скала.

— Колин! — извика тя.

Той се бухна във водата и изчезна за миг. После изплува на повърхността и изтръска глава. От косата му се разлетяха капки. Погледна нагоре към нея.

— Хайде! Водата е чудесна!

— Ще ни арестуват!

Той заплува по гръб, без да я изпуска от поглед.

— Навремето това не те спираше.

Взряна в него, Уила присвиваше пръсти при мисълта колко вълнуващо ще е да се попързаля по скалата. И, да, осъзна, че частица от Жокера все още живее в нея. Сигурно винаги щеше да живее. Прозряла това, тя най-сетне разбра и колко малка е тази частица. Колкото от време на време да я въвлече в някоя неприятност, да задоволи безумната необходимост да усети как сърцето й тупти възбудено, ала недостатъчно да съсипе живота, който си бе създала. Почувства се по-добре, не толкова уплашена от себе си. И не толкова уплашена от Колин и от всичко, което смяташе, че той знае за нея, защото тя самата не бе събрала смелост да се вгледа в себе си.

Обзе я шеметно усещане, че най-после е свободна.

Представи си как сваля обувките си и ги захвърля долу на брега. Как се придвижва до ръба на голямата, гладка скала. Как се плъзва по водата към езерцето и се наслаждава на всеки миг. Представи си как изскача на повърхността, грейнала в усмивка.

И го направи.

* * *

След дълго плуване и ласки те най-после се изкатериха върху скалата на брега да се изсушат на слънце. Излегнаха се един до друг, потънали в уютно мълчание. Уила бе почти сигурна, че Колин тайничко се е възгордял от успеха си. Ала се чувстваше твърде добре, за да спори. Скалата я сгряваше, водата ромолеше приспивно, а гората миришеше на мъх и зеленина, на минало и на бъдеще. Не беше природолюбителка, но с това можеше да свикне.

— Исках да те питам нещо — каза Колин.