Unknown

Дори след като си намери работа, се наложи да живее нелегално в палатка в планината, защото не можеше да си позволи да наеме жилище. През една дъждовна нощ именно там я откри лесничеят Спенсър. Сърце не му даде да я прогони. Разреши й да остане до сутринта, при условие че обещае призори да си събере багажа и да си тръгне. От благодарност Рейчъл го целуна ей така, под дъжда. Той се смути и се стресна. Дори се изчерви. Ала на другата сутрин се върна и по лицето му се изписа облекчение, когато я видя, въпреки че той самият бе настоял да си отиде. Така се случи.

Рейчъл се влюби и всичко се промени.

За пръв път се задържаше толкова дълго на едно място и чувството беше странно. Спенсър обаче беше тук — милият, грижовен, стабилен Спенсър — и тя знаеше, че не може да бъде някъде, където Спенсър го няма, което, като се замисли, беше причината майка й да последва баща й на странство из цялата страна. Рейчъл свикна с това любопитно място и забавните му суеверия. Свикна да спи в легло и да използва вана. Научи се да шофира. Дори убеди Уила да й позволи да отвори кафенето в магазина. И с изненада откри, че я бива в това.

Откри още, че кафето присъства във всякакви спомени — различни у всекиго. Неделни сутрини, приятелски купони, любим дядо, починал отдавна. Кафето значеше нещо за хората. Обогатяваше някак живота им.

В това отношение много приличаше на любовта.

И понеже Рейчъл вярваше в любовта, вярваше и в кафето.

Но дотук.

Все още не вярваше в камбанки звънтящи, когато им хрумне, въпреки че камбанката в магазина правеше точно това.

Вдигна поглед, когато тя иззвъня отново тази събота. Очакваше да не види никого, но за нейна изненада Уила влезе в магазина.

— Защо си тук? — попита я Рейчъл. — Нали е почивният ти ден?

— Днес ще излизам с Колин Осгуд и си уговорихме среща тук — отвърна Уила и отиде при нея зад бара. — Ако започнеш да имитираш звучни целувки, ще ти отнема барманските привилегии.

Рейчъл се престори, че размисля сериозно. После попита:

— Позволено ли е да се шегувам?

— Не.

— Да рецитирам смешни стихчета?

— Не.

— Да изтананикам „Сватбения марш“ на раздяла?

— Не.

— Означава ли това, че с Колин сте…

Уила я прекъсна, преди да довърши.

— Не.

— Сигурна ли си? — кимна Рейчъл към витрината и Уила видя Колин да минава отпред. — Не съм те виждала да се криеш от другиго. Явно този те влудява.

Колин влезе и измери с поглед първо Рейчъл, после Уила, вероятно учуден защо са се втренчили така в него. Сведе очи, сякаш да провери дали не е пропуснал да се облече. Носеше къси панталонки, туристически обувки и риза с дълъг ръкав.

Рейчъл забеляза как Уила сбърчва вежди.

— Облечен си като за… Не! — махна с ръка тя. — Категорично не.

— Познай къде ще ходим? — ухили се Колин. — В планината!

— Не искам — отсече Уила. — Не съм облечена подходящо.

— Нима не се намираме в магазин за спортни стоки?

— Затова ли настоя да се срещнем тук? — разгневи се Уила.

— Да.

Тя скръсти ръце.

— Няма да дойда.

— Хайде. Довери ми се — настоя Колин.

— Ще ти донеса подходящи обувки, докато си сложиш панталонки и тениска — предложи Рейчъл, решила, че ако с Колин обединят усилия, може и да успеят. — Ще ти дам и сламената си каубойска шапка.

— Готова е да ти даде шапката си — подчерта Колин.

Погледна Уила и вдигна вежди, сякаш излага необорим аргумент.

Рейчъл знаеше, че ако Уила не иска нещо, няма да го направи. Щом се оставяше да я придумат, значи в момента се бореше само със себе си.

След няколко минути я екипираха и тя заприлича на дете, принудено да облече ужасното костюмче, ушито от баба му.

— Да поемаме — каза. — Но вече ти споменах, че предишният опит се провали.

— Веднъж тръгна с мен, видя змия на десетина крачки пред нас по пътеката и се втурна обратно в колата — обясни Рейчъл.

Уила потрепера.

— Не харесвам змиите.

— Повечето от тях са много мили — възрази Колин.

— О, чудесно! — възкликна Уила и тръгна към вратата. — Значи си любител на змии!

Колин я последва.

— Няма нищо страшно. Всъщност мога да ти покажа една, която ще ти хареса.

— Благодаря много, но предпочитам да не я виждам. Впрочем казах, че не ги харесвам, а не че се страхувам.

— Предизвикателство ли е това? — попита той.

— Все предизвикателства ти се въртят в главата. Не!

— Резервирахте ли си хотел? — подметна Рейчъл, когато излязоха.

— Чух те! — извика й Уила, преди вратата да се затвори.

Да, Рейчъл Едни вярваше в любовта.

И умееше да я разпознава.

* * *

Навлязоха в националния парк „Катаракт форест“ и залъкатушиха сред стъписващо красиви гледки. Тук-там по пътя имаше паркинги, където туристите да поспрат и да им се порадват. От няколко дори се виждаха водопадите, с които се славеше планината. До повечето от тях обаче се стигаше само пеш.

Когато Колин паркира на покрития с чакъл паркинг в началото на туристическата пътека, Уила се озърна и каза:

— Къде по-точно ще ходим?

— До Тинпени фолс.

Общо взето, това прозвуча успокоително. Водопадът Тинпени беше популярна атракция и пътеката вероятно не беше опасна. Дори седемдесетгодишни клиенти се хвалеха в магазина й, че са посетили Тинпени. Щом те бяха успели, и тя щеше да се справи.