— Този път бях на косъм повече откогато и да било – потвърди Бел.
— След като говорихме с теб по телефона, пратих идентификацията ти на Ред Кели до офиса ни в Сан Франциско. Ще проверят Кели за някой от клиентите му, който може да е искал те елиминира.
— Ужасно нещо – каза Аликзандър безчувствено. – Немислимо е някой да помисли да убие агент на Ван Дорн.
Бел го изгледа продължително.
— Мога само да се чудя как Кели е научил къде съм отседнал.
— Кели е добре известен криминален бос от Барбари Коуст в Сан Франциско – замисли се Ървайн. – Би ли могло някой от бившите ти приятели, които си пращал в затвора, или пък приятели или семейства на екзекутирани, които ти си задържал, да са от Сан Франциско?
— Не, доколкото мога да си спомня – отвърна Бел. – Ако трябва да правя предположения бих казал, че Бандита касапин стои зад това.
— Ако знае, че ти водиш делото, определено има мотив.
— Няма да спрем, докато не стигнем до дъното на тая история – заяви Аликзандър. За Бел думите му прозвучаха кухо. – Не мога да опиша колко се радвам, че сте жив и здрав. – След това се обърна и тръгна към кабинета си.
След като се отдалечи достатъчно. Бел каза тихо:
— Още един пирон в ковчега, господа. Ключът към местонахождението на бандита наистина е Сан Франциско.
~18~
Когато Бел, Ървайн и Къртис слязоха от ферибота от Оукланд и влязоха в огромния Фери Билдинг, се озоваха в триетажен коридор с низ от еднакви арки и високи прозорци. Излязоха на Ембаркадеро, в началото на Маркет стрийт. Ървайн и Къртис се засилиха да спрат едно моторно такси, а Бел се обърна и погледна към високата 72 метра часовникова кула, моделирана по подобие на камбанарията Хиралда в Севиля, Испания. Дългите стрелки на масивния часовник показваха четири и единайсет.
Бел провери на джобния си часовник и грижливо си отбеляза, че часовникът на фериботното здание е с една минута напред.
Заради огромните тълпи в терминала, изсипали се от четири ферибота едновременно, агентите не успяха да намерят свободна кола. Бел спря една карета с конски впряг, спазари се с кочияша за цената и се разпореди да ги откара до хотел Палас на Монгомъри стрийт. Щом се настаниха в каретата, Къртис се обърна към Бел:
— Как смяташ да се оправиш с офиса на Ван Дорн в Сан Франциско?
— Ще имаме вечеря с окръжния директор. Казва се Хорас Бронсън. Веднъж работих с него в Ню Орлиънс. Добър колега е и много ефективен. Когато му пратих телеграма, отговори ми, и предложи всякакво съдействие, което е по силите му. Обеща да прати агентите си да съберат от оръжейните продавачи имената на хора, които може да са закупили колт трийсет и осем автоматик.
Ървайн завъртя незапалена пура между пръстите си.
— Аз от своя страна ще започна с банки „Кромуел” и „Крокър” за да видя дали могат да помогнат да проследим серийните номера на откраднатата валута.
Бел му каза:
— Би могъл да провериш и другите по-големи банки като „Уелс Фарго” и банка „Италия”. Може някои от откраднатите банкноти да са при тях. Ако бандитът е от Сан Франциско, допустимо е да ги е пуснал из града.
— Работата ни е очертана ясно – отбеляза Къртис. – Аз ще се опитам да намеря вагона на „Мебели О’Браян”.
Бел изпъна крака в каляската и рече:
— След срещата ни с Бронсън ще напиша съобщението за фалшивия превоз на валута до банка „Сан Мигел” в Телърайд и ще наредя на издателите на главните вестници в града да го пуснат.
Каретата стигна до величествения хотел „Палас” и навлезе през „Гардън корт”, елегантния вход за карети с извисяващите се над него седем етажа блестящи бели мраморни балкони и над сто изящни колони. Светлината отгоре се процеждаше през огромен купол от цветно стъкло.
Бел плати на кочияша, а носачите внесоха багажа. Тримата детективи влязоха в просторно внушително фоайе. След като се регистрираха, качиха се до стаите си в хидравличен асансьор, облицован с дърво от секвоя. Бел уреди стаите им да са свързани, оформяйки голям апартамент.
— Вижте какво – заговори той на Ървайн и Къртис, – вече е почти пет часа, тъй че нищо не можем да постигнем днес. Хайде да се освежим. После излизаме, вечеряме хубаво, наспиваме се добре през нощта и утре от рано почваме ровенето из храстите.
— На мен ми звучи добре – отвърна Ървайн. Стомахът му къркореше, след като не бяха яли нищо в последните осем часа,
— Имаш ли предвид някой ресторант? – попита Къртис.
— Бронсън е член на „Бохемиън клъб”. Уредил е да се храним с него в трапезарията.
— Звучи страхотно.
Бел се усмихна.
— Не знаете колко страхотно.
* * *
В осем часа мъжете слязоха от таксито на Тейлър стрийт пред входа на могъщия и елитен „Бохемиън клъб”. Основан през 1872 г. като средище за вестникарски журналисти и хора на изкуството и литературата, членовете на клуба включваха личности като Марк Твен, Брет Харти, Амброуз Биърс и Джек Лондон. С годините се включваха и други могъщи и влиятелни мъже, които формираха бизнес елита на града и скоро се превърнаха в доминираща група. Не се допускаха жени, а съпруги и неженени гости на членовете трябваше да влизат през задна врата.