Unknown

Двамата агенти зачакаха нетърпеливо, докато Бел оглеждаше картата на стената с флагчетата, маркиращи ужасните престъпления на Бандита касапин. Уликата беше почти нищожна и лесно можеше да ги отведе в задънена улица. И все пак това, до което се бяха докопали тримата агенти на Ван Дорн, носеше удовлетворение. Колкото и слабо да беше, нямаха накъде другаде да продължат. Но бе достатъчно, за да се заоформя план в ума на Бел.

— Може да се окаже като залагане на товарна кранта в надбягване, но мисля, че може би имаме шанс да хванем бандита в капан.

— Имаш ли план? – попита Ървайн.

— Да предположим, че подхвърлим версия в местните вестници в Сан Франциско, според която на специален влак се товари сума за заплата от един милион до банка в град, населен от няколко хиляди миньори. Голямото количество ще е защото собствениците на мини са обещали специален бонус за работниците, за да предотвратят стачка, обявена от миньорския профсъюз с искане за значително повишаване на заплатите.

Къртис помисли над предложението на Бел и отвърна:

— Бандитът би могъл лесно да провери версията и да разбере, че е фалшива.

— Не и ако някой от нас седи в телеграфната служба, дойде запитването и даде подходящия отговор.

— Можем дори да извадим късмет и да открием кой е пратил телеграмата – каза Ървайн.

Бел кимна.

— И това го има, да.

Ървайн се загледа в чашата си с кафе като баячка, гадаеща по чаени листенца.

— Шансът е едно на хиляда. Всички го знаем.

— Несъмнено си струва да опитаме – каза Бел. – А и да се провали замисълът, все пак може да се натъкнем на друга следа към бандита.

— Имаш ли предвид някой град? – попита Къртис.

— Телърайд, Колорадо – отвърна Бел. – Защото градчето е разположено в затворен каньон. Телърайд също така е районът, където миньорите му са се вдигали на стачка срещу собствениците на мини през 1901 и 1903 г., тъй че нова стачка би изглеждало доста правдоподобно.

— Ако товарният вагон „Мебели О’Браян” се появи, ще знаем, че нашият човек се е хванал на въдицата – каза Къртис.

— Щом влакът го изведе на страничния коловоз в Телърайд, единственият изход ще бъде откъдето е дошъл. – Ървайн въздъхна и се усмихна доволно. – Бандитът ще е в капан и няма да може да се измъкне.

Атмосферата в конферентната зала беше нажежена от очакване и надежда. Онова, което доскоро изглеждаше изгубена кауза, започваше да се прояснява. Три чифта очи зашариха по гигантската стенна карта на запад към Тихия океан и се фокусираха в пристанищния град Сан Франциско.

В асансьора, който го свали на улицата, за да тръгне към „Браун Палас”, Бел се почувства окрилен. Загуба, печалба или равенство, краят на играта сякаш се очертаваше пред очите му. Вярно, все още беше мъгливо и едва доловимо, но картите най-сетне падаха за него. Мислите му се насочиха към Роуз и той за стотен път се зачуди каква връзка можеше да има красавицата с Бандита касапин.

Що за жена можеше да е близо до мъж, който убива жени и деца? Започваше да се убеждава, че може би в нея има нещо гнило почти колкото у бандита, ако не и повече.

* * *

Бел излезе от асансьора на „Браун Палас” и тръгна към апартамента си. Извади ключа от джоба на панталона си и го пъхна в ключалката. Преди да го завърти, вратата се открехна, резето не беше задвижено докрай при заключването.

Спря се и се напрегна. Първата му мисъл бе, че камериерката е забравяла да затвори вратата и да завърти ключа. Беше логично допускане, но някакво вътрешно благоразумие събуди подозрителността му. Усещането, че нещо не е съвсем наред, го беше спасявало неведнъж.

Бел си беше създал много врагове през годините като агент на Ван Дорн. Няколко мъже, които беше заловил, изправил на съд и пратил в затвора, се бяха заклели да му отмъстят. Трима се бяха опитали и двама бяха загинали.

Ако някой го очакваше вътре, нямаше да е с оръжие, прецени той. Изстрелите щяха да отекнат из хотела и да доведат на бегом десетина души от персонала. За да се измъкне престъпник от деветия етаж, трябваше или да изчака асансьора, или да побегне по стълбището надолу, а нито едно от двете не беше добър избор за успешно бягство.

Бел си даваше сметка, че може би преувеличава заплахата, която най-вероятно не съществуваше. Но не беше доживял толкова дълго, без да проявява подозрителност. Ако го очакваха вътре, щяха да свършат мръсната си работа с нож.

Смъкна шапката си и я пусна. Преди да падне на килима, стисна в ръката си малкия деринджър, двуцевен 41-калибров пистолет, който можеше да нанесе изумително тежко поражение в близък обхват.

Бел размърда ключа в ключалката уж, че завърта резето. Отвори вратата и се задържа, като огледа фоайето на апартамента и дневната зад нето, преди да влезе. Миризмата на цигарен дим го удари в ноздрите, потвърждавайки подозренията му. Много рядко запалваше пура, и то само след обилна вечеря. С малкия пистолет в дланта пристъпи в апартамента. Смъртта бе третият, който чакаше вътре.