Unknown

На едно от канапетата седеше мъж и четеше вестник. При появата на Бел остави вестника настрана и показа лице, грозно като грях. Черната коса беше мазна и зализана назад. Лицето все едно, че беше стъпкано от муле, а тялото му бе като на глиган, спечелил награда на щатска ловна експозиция. Погледът в очите му беше странно мек и дружелюбен, прикритие, заблудило много от жертвите му. Бел не се подлъга. Веднага разбра, че мъжът има силата да скочи като тигър.

— Как влязохте? – попита го чистосърдечно детективът.

Непознатият вдигна ключ. Гласът му прокънтя като каменотрошачка:

— Шперц. Никога не излизам от къщи без него.

— Името ви?

— Все едно е дали ще знаеш името ми. Няма да имаш шанс да го използваш. Но щом попита – Ред Кели.

Фотографската памет на Бел зацепи и споменът за един доклад, който бе прочел веднъж, се върна в ума му.

— О, да. Скандално известният Ред Кели, боксьор, съдържател на бар в Барбари Коуст и убиец. Би се добре срещу световния шампион Джеймс Дж. Корбът. Проучих веднъж един доклад за теб в случай, че прехвърлиш границата на Калифорния. Сбърка. Имаш покровителството на корумпирани политици, което те пази от екстрадиране за престъпления в други щати, но това няма да ти помогне в Колорадо. Тук си субект за арест.

— И кой ще ме арестува? – запита Кели, оголил два реда златни зъби. – Ти ли?

Бел стоеше отпуснат, в очакване Кели да се задвижи.

— Няма да си първият.

— Знам всичко за теб, миличък – изсумтя презрително боксьорът. – Ще кървиш като другите мърлячи, дето съм вкарал в гроба.

— Колко детективи и ченгета?

Кели се ухиля гадно.

— Трима, доколкото помня. След време бройката почва да се губи.

— Дните ти за убийства свършиха, Кели – каза Бел спокойно.

— Това ще е денят, миличък. Ако мислиш, че ще ме уплашиш с това детско пушкало в ръката, забрави.

— Не мислиш ли, че мога да те убия с него?

— Няма да имаш шанса.

Това беше. Бел го засече моментално. Внезапното изместване на погледа. Изви се присвит, прицели се мигновено и стреля в челото на мъжа, промъкващ се към него иззад завесата, където се беше скрил. Изстрелът отекна през отворената врата и изкънтя в преддверието на хотела.

Кели погледна тялото на съдружника си с интереса на кон, настъпил прерийно псе. След това се усмихна на детектива.

— Репутацията ти е заслужена. Сигурно имаш очи на тила си.

—Дошъл си да ме убиеш – каза невъзмутимо Бел. – Защо?

— Работа, нищо повече.

— Кой ти плати?

— Няма нужда да го знаеш. – Кали остави вестника настрана и бавно се изправи.

— Не посягай за пистолета на колана зад гърба ти – предупреди Бел. Малкият деринджър не трепваше в ръката му.

Златните зъби на Кели лъснаха отново.

— Не ми трябва патлак.

Скочи напред и силните му крака го изстреляха като оръдеен снаряд.

Това, което спаси Бел в двете последващи секунди, беше разстоянието от два метра и половина, което го делеше от убиеца. Малко по-близо и Кели щеше да се срути върху него като лавина. Сега го удари като таран, Бел изхвърча настрани върху един от столовете и падна на зеления килим, но не преди да успее да дръпне спусъка на пистолета си и куршумът да се забие в дясното рамо на Кели.

Гангстерът залитна на място, но не падна. Твърде як и мускулест беше, за да се огъне от куршум, който не бе засегнал сърцето или мозъка му. Огледа разширяващото се алено петно на ризата си с равнодушния поглед на хирург и се ухили злобно.

— Патлачето ти има само два куршума, миличък. Вече е празно.

— Ще ми се да престанеш да ме наричаш „миличък” – каза Бел и скочи на крака.

Този път беше ред на Кели да посегне зад гърба си и да извади своя револвер колт. Тъкмо го насочваше, за да дръпне спусъка, когато Бел запокити деринджъра като играч на бейзбол, получил сигнал от кетчъра да хвърли бърза топка. От метър и двайсет не можеше да не улучи. Малкото оръжие, твърдо като кварц, фрасна гангстера в лицето точно между очите.

Кръвта бликна от раната и заля лицето на Кели. Ударът го принуди да залитне повече от парчето стомана в рамото му.

Не извика от болка нито нададе смразяващ кръвта рев само изпъшка силно. Револверът все още бе в ръката му, но не го вдигна да се прицели. Не можеше. Бел наведе глава и връхлетя срещу силния мъж като делфин към голяма бяла акула, ускоряваше с всяка стъпка и натресе главата си в стомаха на убиеца. Бившият боксьор изпъшка, подхвана го и го запокити през стаята с феноменална сила.

Бел се стовари с трясък в стената и въздухът изригна от дробовете му. Малко по-силен сблъсък и щеше да е в гипс два месеца. Но чупещото кокали връхлитане не бе напразно. При удара на неговите осемдесет и три килограма в сто и дванайсетте на Кели беше измъкнал револвера от ръката на убиеца.