Unknown

Тази вечер бяха допуснали жени в трапезарията от уважение към Енрико Карузо, който бе настоял съпругата му да присъства. Директорите на клуба прецениха, че поводът е специален и направиха едно от малкото изключения.

Ървайн и Къртис последваха Бел в главната приемна и постояха малко, докато към тях се приближи строен младолик мъж със стегнато мускулесто тяло, създаващо впечатлението за висок ръст, и енергично разтърси ръката на Бел.

— Айзък, колко се радвам, че се виждаме.

— Удоволствието е мое – отвърна Бел зарадван, че вижда стария си приятел и се подготви за смазващото кости здрависване. – Изглеждаш в добра форма.

— Още работя по тоя въпрос. – Кимна на Ървайн и Къртис и се усмихна. – Здравейте. Аз съм Хорас Бронсън.

Гласът му беше дрезгав и пасваше на широките рамене, които сякаш бяха готови да пръснат по шевовете сакото на изрядно скроения му сив костюм. Чертите на лицето му придаваха вид на ученик под буйната, изсветляла от слънцето коса.

Бел ги представи и го досмеша, като видя израженията на агентите си, и как примигаха щом Бронсън стисна ръцете им в голямата си длан. Макар да оглавяваше офис с десет агенти в голям град, Бронсън отстъпваше на Бел, който беше с по-висок ранг в агенцията. Освен това изпитваше възхищение към него заради всестранния му опит и безупречната репутация в залавянето на закононарушители. А също тъй беше и задължен на старшия детектив, който го бе препоръчал на Ван Дорн за поста в Сан Франциско.

— Елате с мен в трапезарията – покани ги той топло. – Клубът е известен с гастрономичните си удоволствия и чудесните си вина.

Домакинът им ги изведе от импозантното фоайе в просторната и впечатляваща трапезария, облицована великолепно с махагон на пода, стените и тавана. Размени няколко думи с дежурния управител. После сложи ръка на рамото на Бел.

— Помолих го за маса, която обикновено резервирам за делови разговори. Намира се в един от ъглите на трапезарията и никой няма да ни подслуша.

Управителят ги отведе до една маса встрани от останалите, но с добра гледка към другите вечерящи в помещението. Стоящият до нея сервитьор постави кърпи на скутовете им и изчака, докато Бронсън прегледа менюто с вино и направи избора си. Щом сервитьорът се отдалечи, Бронсън се отпусна и погледна Бел.

— Проверих броя на магазините, които са продавали колт трийсет и осем автоматик, откакто тези оръжия са се появили на пазара. Шейсет и седем са. Включил съм четирима агенти в разследването. Би трябвало да имат отговор до два-три дни. Или по-рано, ако извадят късмет.

— Благодаря ти, Хорас – отвърна Бел. – Това ще ни спести нужното време, за да потърсим и по другите следи.

— Най-малкото, което мога да направя – каза с широка усмивка Бронсън. – Освен това господин Ван Дорн ми нареди да ти окажа най-пълно съдействие.

— Ще ни трябва цялата помощ, която можем да получим.

— Имате ли други дири към Бандита касапин?

— Ще трябва да ми се закълнеш да пазиш тайна. Открих, че бандитът има шпиони вътре в агенцията ни.

— В пълна безопасност си, ако споделиш с мен – каза Бронсън с усилваща се тревога. – Трудно е да се повярва, че е възможно такова проникване. Ван Дорн знае ли за това?

Бел кимна.

— Знае.

След това го запозна с уликите, колкото и да бяха несигурни, които ги бяха довели в Сан Франциско. Обясни за издирването на Ървайн на серийните номера на парите, откритието на Къртис за товарния вагон за бягството и своите разкрития за косата на бандита и липсващия пръст. Каза го предпазливо, с подробностите, но без разкрасяване. Ървайн и Къртис също добавиха коментари по това, което бяха разкрили в проучванията си. След като Бел приключи доклада си, Бронсън помълча няколко секунди.

Най-сетне заяви:

— Разследването ви е постигнало голям напредък, Айзък. Събрали сте конкретни неща, след като само допреди няколко седмици нямаше нищо. Но за жалост едва ли е достатъчно за идентифицирането на бандита.

— Не е – съгласи се Бел. – Но е нишка, която може да доведе до конец, който може да отведе до въже.

Виното, избрано от Бронсън, калифорнийско шардоне резерва на Чарлз Крут, най-старата винарна в долината Напа, пристигна и след подобаващата церемония с опитването беше разлято по чашите. Докато проучваха менюто, всякакви приказки за бандита се прекратиха. Наслаждаваха се на виното и избираха вечерята си.

— Какво те интригува, Бел? – попита Бронсън.

— Кухнята има момици в сос бешамел. Ще ги опитам, защото обожавам момици.

— Това не са ли бичи тестиси? – попита Къртис.

— Мислиш за „стридите” от Скалистите планини – засмя се Бронсън.

— Ценени са от чревоугодниците по цял свят – обясни Бел. – Това са телешки щитовидни жлези. Има две жлези, едната в гърлото, а другата близо до сърцето. Сърдечната момица е смятана за най-вкусната от главните…

Изведнъж Бел млъкна по средата на изречението и се загледа напрегнато през трапезарията. Виолетовите му очи се присвиха фокусирани в далечината. Отпуснатото му тяло се стегни и той се надигна в стола си като замаян.

— Какво има, Бел? – попита Ървайн. – Изглеждаш сякаш видял самото Възкресение.