Unknown

Втурна се нагоре към стаята си, завъртя крановете на ваната, смъкна трескаво дрехите си и се пъхна в сапунената вода, за да махне всякакъв спомен от упадъчната вечер.

* * *

— За какво беше малката ти среща с Ред Кели? – попита Маргарет, след като оставиха Марион до жилището й.

— Наех го за малка работа.

Взря се в лицето му, огряно от светлината на околните улични лампи.

— Каква работа?

— Ще се погрижи за Айзък Бел – подхвърли той небрежно.

— Не можеш да убиеш агент на Ван Дорн! – ахна Маргарет. – Всеки полицейски служител в страната ще скочи срещу теб.

Кромуел се изсмя.

— Не се притеснявай, мила сестричке. Поръчах на Кели само да му нанесе достатъчно щети, за да го задържи в болницата за няколко месеца. Нищо повече. Наречи го предупреждение.

Кромуел излъга нагло сестра си. Щеше да изиграе изненада, щом се разчуеше за убийството на Бел и щеше да твърди, че смъртта на агента е било грешка, че Кели се е увлякъл. Предизвикването на гнева й бе малка цена за премахването на мъжа, превърнал се в най-опасния му враг.

~16~

— Минете още една ръка – нареди Кромуел на двамата мъже, които боядисваха багажния му вагон. Цветът беше землисто кафяв, както се боядисваха повечето товарни вагони в ранните дни на железниците. Но тосканско червеното беше по-новият цвят, използван от „Южен Пасифик” за стандартизиране на огромната им флотилия от товарни влекачи. Искаше втори пласт боя, защото надписът Мебелна компания „О’Браян Денвър” още прозираше под прясно засъхналия първи пласт.

Маргарет, облечена във вълнена рокля и къс жакет, за да й пази топло срещу хладния бриз, който духаше от океана през Голдън гейт, държеше слънчобран в леката утринна мъгла, паднала над града. Стояха и гледаха бояджиите на товарната платформа на празния склад, който брат й беше наел под псевдоним.

— Можеш ли да им се довериш? – попита го тя.

— На бояджиите ли? – Загледа се в четиримата мъже, които мажеха усърдно боята по вагона. – За тях е просто поредната работа, още един вагон за оправяне. Стига да им се плаща добре, не задават въпроси.

— Крайно време е да смениш името – каза тя. – Някой шериф или агент на Ван Дорн ще открие, че товарен вагон на Мебели „О’Браян” е присъствал в пет от обраните градове.

— И на мен ми мина през ума.

— Как ще го наречеш този път?

— Никак – отвърна Кромуел. – Ще прилича просто на поредния товарен вагон на железници „Южен Пасифик”.

— Би могъл да купиш и обзаведеш нов. Защо държиш тази

стара реликва?

— Защото прилича на стара реликва – засмя се той. – Изработен е през 1890 г. Железниците все още използват този модел. Предпочитам да изглежда грохнал и износен от многото години и хилядите мили влачене на товар. И тъкмо защото външният му вид е толкова обикновен, никой не би заподозрял истинското му предназначение. Дори на твоя господин Умник Бел изобщо няма да му хрумне за истинското му предназначение.

— Не подценявай Бел. Достатъчно умен е, за да надуши подвижния ти хотелски апартамент.

Погледна я кисело.

— Не е чак толкова умен. А дори и да надуши нещо, ще е закъснял. Вагонът на Мебели „О’Браян” вече не съществува. Кромуел се гордееше с грохналия си от старост багажен вагон. Беше 10 м дълъг, с капацитет 18 тона и тежеше пет тона и половина. Щом изсъхнеше вторият пласт, вагонът щеше да се довърши с подходящото означение върху дървените си страни, което щеше да включи сериен номер под буквите ЮП за „Южен Пасифик”. Капацитетът и разтовареният тонаж също щяха да се изпишат на едната страна, докато знакът на ЮП със слънчевия изгрев – бял кръг с извито отгоре ЮЖЕН и ЛИНИИ през средата – щеше да се изрисува на противоположната сцена. Довършен, товарният вагон щеше да прилича на всеки друг вагон, собственост на „Южен Пасифик”.

Дори серийният номер 16173 беше коректен. Кромуел бе уредил номерът да се вдигне от един вагон в разпределителна станция, бракуван и след това прехвърлен на неговия апартамент на колела.

Нищо не оставяше на сляпата случайност. Всеки ход биваше грижливо обмислен и след това репетиран и репетиран многократно. Всички случайности се обмисляха и отиграваха. Нищо не убягваше на вниманието на Кромуел, до последния най-дребен детайл. Никой бандит в историята на Съединените щати, включително Джеси Джеймс и Бъч Касиди взети заедно, не можеха да се сравнят с него по броя на успешни обири и количеството събрана плячка. Или броя на убитите хора.

При споменаването на името на Бел, мисълта на Маргарет се върна към онзи ден, в който бяха танцували заедно в хотел „Браун Палас”. Изруга се на ум затова, че й се прииска да посегне и да го докосне. Самата мисъл я накара да потръпне. Беше познавала много мъже, не малко, от които интимно. Но никой не беше й въздействал така, както докато бе в прегръдката на Бел. Беше вълна на копнеж, която нито можете да разбере, нито да удържи. Започна да се чуди дали изобщо ще го види някога отново, след като знаеше дълбоко в себе си, че би било изключително опасно. Ако изобщо се срещнеха, той със сигурност щеше да разбере истинската й самоличност и да намери пътека към брат й Джейкъб.