Уикендът на Остърман

— Трябваше бързо да се измъкнем! — прекъсна го агентът. — Трябваше да напуснем и двата поста. Беше наложително. Всичко ще ви бъде обяснено.

— Не вярвам на нищо, което казвате!

— Просто слушайте! Решавайте по-късно, но сега слушайте! Фасет е на не повече от две мили оттук, осъществява последните контакти. Той и Вашингтон стесняват кръга. До сутринта ще пипнем „Омега“.

— Каква „Омега“? Какъв Фасет? Обадих се във Вашингтон. Говорих с Маклейн, Вирджиния!

— Говорили сте с един човек на име Дуайт. По звание той е по висш от Андрус, но в действителност не е. Дуайт не е информиран за „Омега“. Проверил е в Тайните служби и обаждането му е стигнало до директора. Не е имало друга възможност, освен да отрича. В подобни случаи винаги отричаме. Длъжни сме.

— Къде е охраната навън? Какво стана с проклетите подслушвателни устройства? С ударните ви части, които нямаше да разрешат на никой да ни докосне?

— Всичко ще ви бъде обяснено… Няма да ви лъжа. Стават грешки. Дори големи грешки, ако щете. Не могат да се поправят, всички го знаем. Но досега не сме се сблъсквали с „Омега“. Най-важното е, че целта е точно пред нас. Вече сме я взели на прицел!

— Говорите глупости! Най-важното е, че жена ми и децата ми щяха да бъдат убити!

— Ще ви покажа нещо. Вижте! — Коул извади малък метален диск от джоба си. Колегата му пусна ръцете на Танър. — Погледнете го внимателно.

Танър взе предмета и го обърна към светлината. Видя, че беше разяден, на петна.

— И?

— Този диск представлява едно от миниатюрните подслушвателни устройства. Разяден е от киселина. Върху него е капната киселина, която го е съсипала. Подслушвателните устройства във всички стаи са били повредени. Не чувахме нищо.

— Как е възможно да са ги открили?

— С подходящи уреди никак не е трудно. Върху тях няма следи, никакви отпечатъци от пръсти. Така действа „Омега“, мистър Танър.

— Кой?

— Дори и аз не знам. Само Фасет може да каже. Той ръководи всичко. Много е добър. Ако не ми вярвате, питайте министъра на външните работи. Президента, ако щете. В тази къща вече нищо няма да се случи.

Джон Танър пое дълбоко въздух няколко пъти и погледна агента.

— Давате си сметка, че не сте ми обяснили нищо, нали?

— Казах ви. По-късно.

— Това не ми харесва!

Коул отвърна на изпитателния поглед на Танър.

— А какво можете да направите?

— Ще извикам полицая и ще започна да крещя.

— И какво ще спечелите? Няколко часа спокойствие. А после?

Танър щеше да зададе още един въпрос. Отговорът не го интересуваше. Планът в главата на Джон Танър се избистряше. Но Коул не знаеше.

— А на мен какво ми остава да направя?

— Не правете нищо. Абсолютно нищо.

— Винаги, когато вашите хора ми кажат да не правя нищо, минохвъргачките започват да обстрелват брега.

— Вече няма да има минохвъргачки. Край на всичко.

— Ясно. Край… Добре. Аз… няма да правя… нищо. А сега мога ли да се върна при жена си?

— Разбира се.

— Между другото, телефонът наистина ли е поправен?

— Да.

Танър се обърна и бавно тръгна към вестибюла. Ръцете го боляха. На никого нямаше вече да се доверява, щеше сам да се заеме с „Омега“.

* * *

Али седеше на ръба на леглото и слушаше разказа на мъжа си. Имаше моменти, когато се чудеше дали е нормален. Знаеше, че хора като него, които през повечето време са под напрежение, са предразположени към нервни кризи. Можеше да разбере хората, които работят по цяла нощ, адвокатите и борсовите посредници, изпаднали в паника пред неизбежния провал, дори и натрапливия стремеж на Джон да поправя непоправимото. И все пак това, което той й разказваше беше непонятно за нея.

— Защо се съгласи? — попита го тя.

— Звучи налудничаво, но попаднах в клопка. Нямах друг избор. Трябваше да го направя.

— Направил си го доброволно! — възкликна Али.

— Не съвсем. След като се съгласих Фасет да разкрие пред мен имената, подписах клетвена декларация, с която можеха да ме подведат под съдебна отговорност по силата на Закона за защита на националната сигурност. След като тези хора ми бяха известни, бях окачен на въжето. Фасет знаеше, че ще бъде така. Вече не бях в състояние да поддържам нормални-взаимоотношения с тях. А ако не го правех, можеше да премина границите на позволеното и да бъда подведен под съдебна отговорност.

— Ужасно — каза тихо Али.

— „Гадно“ е по-подходяща дума.

Разказа й за случките с Джини и Лийла край басейна. Продължи с Дик Тримейн, който го беше последвал в гаража. Накрая й спомена, че Бърни беше започнал да му говори за нещо, точно преди виковете на Джанет да събудят къщата.

— И Бърни не ти каза какво е искал да говори с теб?

— Само ми спомена, че ми предлага пари за инвестиции. Обвиних ги и двамата, че работят за „Омега“… А после той ми спаси живота.

— Не. Чакай малко. — Али се премести напред. — Когато излезе заради чадърите, всички те гледахме в дъжда… после започна стрелбата и ние са уплашихме… Опитах се да изляза, но Лийла и Бърни ме спряха. Започнах да викам и да се мъча да се отскубна. Лийла, а не Бърни, ме притисна до стената. Изведнъж тя погледна мъжа си и каза: „Можеш да идеш, Бърни! Хайде, Бърни!“… Не разбрах нищо, но тя му заповяда.