— Една жена едва ли ще изпрати мъжа си пред наказателния отряд.
— Тъкмо това ми беше трудно да проумея. Чудех се дали ще имам достатъчно смелост да те изпратя… да помогнеш на Бърни.
И Танър сподели с жена си за брошката и за стената, по която нямаше следи от куршуми.
— Но те бяха е мазето, скъпи. Не бяха навън. Не бяха хората, които стреляха по нас. — Али спря. Споменът за ужаса беше прекалено мъчителен. Не можеше да си наложи да продължи да говори за него. Разказа на Джон за истериите на Джоу във всекидневната и за Бети Кардоне, която ги беше наблюдавала през прозореца.
— И така, ето какво е положението — заяви той, когато тя свърши, — а аз всъщност не знам каква е ситуацията.
— Но мъжът долу ти е казал, че скоро всичко ще свърши. Казал ти го е.
— Те ми казаха много неща… Коя от тях е? Или и трите?
— Какво? — попита Али.
— „Омега“. Трябва да бъдат по двойки. Трябва да действат по двойки… Но семейство Тримейн и Кардоне бяха напръскани с газ в колата. Те бяха оставени на Ласитър Роуд… А дали наистина са били?
Танър сложи ръце в джобовете си и започна да се разхожда из стаята. Отиде до прозореца, облегна са на перваза и погледна към тревната площ.
— На двора има много ченгета. Отегчени са до смърт. Обзалагам се, че не са видели мазето. Чудя се…
Стъклото издрънча. Танър се завъртя и от ризата му бликна кръв. Али извика и се втурна към мъжа си, който падна на пода. Последваха още изстрели, но нито един не улучи прозореца. Те бяха навън. Полицаят от вестибюла връхлетя през вратата и се спусна към падналия Танър. След не по-малко от три секунди в стаята се втурна и колегата му от долния етаж с изваден пистолет. Откъм двора се чуха крясъци. Лийла влезе, зяпна и се затича към Али и мъжа й, който лежеше на пода.
— Бърни! За Бога, Бърни!
Но Бърни не се появи.
— Трябва да го сложим на леглото! — изрева полицаят от вестибюла на горния етаж. — Моля ви, госпожо, пуснете го! Нека да го сложа на леглото!
Остърман викаше по стълбището:
— Какво, по дяволите, стана? — Влезе в стаята. — О, Господи! О, Боже мой!
Танър дойде в съзнание и се огледа. Маколиф стоеше до лекаря, Али беше седнала на леглото. Бърни и Лийла се бяха изправили до краката му и се опитваха да му се усмихват окуражаващо.
— Ще ви мине. Съвсем повърхностно е — каза лекарят. — Болезнено е, но не е сериозно. Засегнат е раменният хрущял, нищо друго ви няма.
— Ранен ли съм?
— Да, ранен сте — отвърна Маколиф.
— Кой ме рани?
— Не знаем. — Маколиф се опита да скрие гнева си, но му личеше, че е ядосан. Капитанът явно беше убеден, че са го пренебрегнали, че са скрили от него важна информация. — Но заявявам, че имам намерение да разпитам всеки от вас, дори и това да ми отнеме цялата нощ, за да разбера какво става тук. Всички вие сте адски глупави и аз няма да оставя нещата така!
— Раната е превързана — обясни лекарят, обличайки сакото си. — Можете да станете веднага щом поискате. И не се притеснявайте, мистър Танър. Все едно, че сте се порязали малко по-дълбоко. Загубили сте много малко кръв. — Лекарят се усмихна и бързо излезе.
Нямаше причини да остане.
Веднага, щом вратата се затвори, Маколиф каза рязко:
— Моля ви, почакайте долу! Искам да остана насаме с мистър Танър.
— Капитане, той току-що беше ранен — твърдо заяви Бърни. — Не можете да го разпитвате сега. Няма да ви позволя.
— Аз съм полицейски офицер и съм тук по служба; не се нуждая от вашето разрешение. Чухте какво каза лекарят. Раната не е сериозна.
— Достатъчно преживя… — Али погледна втренчено Маколиф.
— Съжалявам, мисис Танър. Наложително е. А сега, бихте ли…
— Не, няма да излезем! — Остърман се отдели от жена си и се приближи до шефа на полицията. — Не той е човекът, който трябва да бъде разпитван, а вие. Цялата ви проклета полиция трябва да бъде наказана… Бих искал да знам защо патрулната кола не спря, капитане! Чух обяснението ви и не го приемам.
— Ако продължавате, мистър Остърман, ще повикам полицая и ще заповядам да ви арестува!
— На ваше място не бих се опитал…
— Не ме изкушавайте. Имал съм си работа с такива като вас! Работил съм в Ню Йорк, мръсно еврейче!
Остърман застина.
— Какво казахте?
— Не ме провокирайте. Вие ме провокирате!
— Стига! — обади се Танър от леглото. — Всъщност аз нямам нищо против.
Когато остана сам с Маколиф, Танър седна. Рамото го болеше, но можеше да го движи свободно.
Маколиф се приближи и се хвана с двете ръце за леглото откъм краката на Танър. Започна спокойно:
— А сега говорете. Кажете ми какво знаете или ще ви обвиня, че криете информация, свързана с опит за убийство.
— Но те се опитаха да убият мен.
— И все пак това е убийство. У-б-и-й-с-т-в-о. Няма значение дали е свързано с вас или с онова еврейско копеле!
— Защо сте толкова враждебно настроен? — попита Танър. — Кажете ми. Би трябвало да ми се молите на колене. Аз съм данъкоплатец, а вие не опазихте къщата ми.
Маколиф няколко пъти се опита да каже нещо, но се задушаваше от гняв. Накрая се овладя.