Ubiyte Raym

— Какво мислиш, Джим? Има ли такива фургони в окол­ността?

Шерифът се замисли:

— Има два - на Шосе 15 и на Шосе 158, но изобщо не са в посоката, в която бягат Гарет и Амелия. Освен това са оби­таеми. Трудно ще се скрият там. Да изпратя ли някого да провери?

— На какво разстояние са оттук?

— Стотина километра.

— Не. Гарет вероятно е намерил някой изоставен фургон в гората.

Райм погледна картата и си помисли: „И е някъде в цяла­та тази пустош.“

Питаше се също дали хлапето е успяло да се освободи от белезниците. Дали се е докопал до оръжието на Сакс. Дали тя не се унасяше в сън точно в този момент. Гарет само това чакаше. Дали сега не се промъкваше към нея с камък или гнездо на оси в ръка?

Измъчваше го тревогата. Облегна глава назад и чу слабо изпукване. Застина. Дали не получаваше криза? Страшно нес­праведливо му се струваше травмата, парализирала почти ця­лото му тяло, да го измъчва и с непоносими гърчове и болки в мускулите, които все още притежаваха някакви нерви.

Не почувства болка, но Том забеляза тревогата в очите му и веднага нареди:

— Линкълн, стига за днес... Меря ти кръвното и си лягаш. Не приемам възражения.

— Добре, Том, добре. Само преди това ще проведа един разговор.

— Виж кое време е... Кой е буден в този час?

— Въпросът е не кой е буден, а кого ще събудя - поправи го криминологът.

Насекомите жужат. Сенките на прилепите се стрелкат в мрака. Луната къпе дърветата в студена светлина.

Люси и другите полицаи изминаха шест километра по Шо­се 30, където ги чакаше караваната, която Бел бе взел от фирмата за коли под наем на Фред Фишър. Стив Фар я беше докарал на уговореното място, за да осигури подслон на от­ряда.

Влязоха вътре. Джеси, Трей и Нед лакомо погълнаха сан­двичите, които Стив бе донесъл. Люси изпи цяла бутилка вода и пропусна храненето, Фар и Бел (благословени да са) се бяха сетили да донесат и чисти униформи.

Люси се обади на Джим, за да съобщи, че са проследили бегълците до някаква дървена вила, в която явно бяха влезли с взлом.

— Гледали са телевизия, можеш ли да си представиш? - завърши тя.

Беше станало прекалено тъмно, за да продължат търсе­нето, и решиха да изчакат до съмване.

Люси взе комплект чисти дрехи и влезе в банята. В мал­ката кабина тя първо изми косата, лицето и врата си, после, както обикновено, плахо насапуниса плоските си гърди, усе­щайки белезите от операцията. Накрая, малко по-уверено, продължи с корема и бедрата си.

Замисли се защо толкова категорично отказва да се под­ложи на пластична операция или на реконструктивна хирур­гия, при която, както ѝ бе обяснил един лекар, се взима мастна тъкан от бедрата или седалището и с нея се изграждат гърдите.

Защото, отговаряме си тя, щяха да бъдат изкуствени. Ня­маше да са истински.

Всъщност какво толкова?

След това се замисли за Линкълн Райм. Той беше поло­вин човек. Краката и ръцете му бяха безполезни, не можеше да се оправя без количката и болногледача. Мисълта за него ѝ напомни за Амелия Сакс и я изпълни с нова ярост.

Люси се избърса, облече си чиста фланелка. Сети се за сутиените си, които преди две години искаше да изхвърли, но по някаква неясна причина още държеше в едно чекмед­же. После навлече униформената си блуза и панталоните и излезе от банята. Джеси тъкмо затваряше телефона.

— Нещо ново? - попита го тя.

— Не. Още работят по уликите.

Той ѝ предложи сандвич, но тя поклати глава. Седна и извади оръжието си от кобура.

— Стив, донесе ли онова, за което те помолих?

Младият мъж вдигна поглед от вестника си.

— А, да.

Отвори жабката на караваната, извади кутия с патрони „Ремингтън“ и ѝ ги подаде. Тя изпразни пълнителя и го заре­ди с новите боеприпаси - кухи куршуми, които причиняват повече поражения на меките тъкани на човешкото тяло.

Джеси я погледа известно време, после, точно както беше предполагала, отбеляза тихо:

— Амелия не е опасна.

Люси го погледна в очите.

— Джеси, всички си мислехме, че Мери Бет е при океана, а се оказа, че е точно в обратната посока. Всички мислеха, че Гарет е глупаво хлапе, а той е хитър като лисица и вече ни прати за зелен хайвер поне пет пъти. Вече за нищо не мога да бъда сигурна. Може би Гарет крие някъде оръжия и планира да ни устрои засада.

— Нали Амелия е с него. Тя няма да допусне такова нещо.

— Амелия е предателка, не можем да ѝ имаме никакво доверие. Слушай, Джеси, видях как гледаше, когато се разб­ра, че не е била под лодката. Видях облекчението ти. Знам, че я харесваш и се надяваш и тя да те харесва... Не ме прекъс­вай! Тя измъкна убиец от затвора! Ако ти беше в реката вмес­то Нед, Амелия пак нямаше да се поколебае да стреля.

Той отвори уста да възрази, но хладния ѝ поглед го накара да замълчи.

— Лесно е човек да хлътне по такава жена - продължи Люси. - Красива е, идва от друг град, от град, който мислиш за много интересен... Тя обаче не разбира нашия начин на живот. Тя не разбира Гарет. Знаеш го, той е едно извратено хлапе и мястото му е в затвора.

— Знам, че Гарет е опасен. По това не споря. За Амелия мисля.