Ubiyte Raym

— Е, аз пък мисля за нас и за всички жители на Блакуотър Ландинг, които това момче може да убие, ако остане на свобода. Сега искам да знам дали мога да ти имам доверие. Ако не, връщай се в града и кажи на Джим да изпрати Франк или Лу на твое място.

Джеси погледна кутията с патроните, после нея.

— Можеш, Люси, можеш да ми имаш доверие.

— Добре. Дано да е така. Защото съм решена да ги отк­рия и да ги върна в затвора. Надявам се, живи, но казвам ти, това не е задължително!

Мери Бет Макконъл седеше сама в бараката. Беше изто­щена, но се страхуваше да заспи.

Постоянно ѝ се причуваха зловещи звуци.

Не смееше да седне на дивана. Боеше се, че може да заспи, а като се събуди, Мисионера и Том вече да са разбили вратата и да влизат. Затова седна на един твърд и неудобен стол.

Отвсякъде се чуваха странни звуци.

Нямаше представа колко е часът. Страхуваше се дори да светне лампичката на часовника си, за да види - сякаш така щеше да се издаде.

Беше изтощена до смърт, прекалено уморена дори да об­мисли отново случилото се и какво е могла да направи, за да го предотврати.

„Храни куче, да те лае...“

Тя погледна навън - цареше непрогледен мрак. През този прозорец щеше да види съдбата си. Кой щеше да се появи пръв? Убийците или спасителите ѝ?

Какъв беше този шум? Скърцане на клони или драскане на клечка кибрит?

Каква беше тази светлинка? Светулка или далечен лаге­рен огън?

Ами тази сянка? Елен, който бяга от хищник, или Миси­онера и Том, които идват да задоволят долните си страсти?

Тази нощ Мери Бет тълкуваше двузначно всичко, което чуваше и виждаше, но не беше ли така и в живота?

Откриваш останки от древни заселници, а се питаш дали теорията ти не е напълно погрешна.

Баща ти умира от рак и лекарите казват, че е неизбежно, а ти се чудиш дали наистина е така.

Двама мъже бродят из гората с намерението да те изна­силят и убият. Но може би не е така.

Може би са се отказали. Може би са решили, че е по-добре да се напият. А може би са се уплашили от последствията...

Нещо изпращя силно в мрака. Тя подскочи. Изстрел! Ид­ваше от посоката, в която бе забелязала светлината. След малко го последва друг. По-близо. Към нея ли идваха?

Пулсът ѝ се ускори, тя стисна томахавката. Искаше да погледне навън, но се страхуваше. Страхуваше се, че бледото лице на Том бавно ще се появи на прозореца.

Вятърът се беше усилил.

Стори ѝ се, че чува смях, звукът скоро изчезна, заглушен от воя на вятъра, като че някой от свещените духове на инди­анците се разхождаше наоколо.

Стори ѝ се, че чува далечен глас.

— Готви се, готви се...

А може би само ѝ се струваше.

— Чу ли изстрелите? - попита Кюлбо.

Седяха около гаснещия огън. Чувстваха се объркани и до­ри не бяха пияни.

— Револвер - определи Томъл. - Голям калибър. Четирийсет и четвърти, четирийсет и пети. Автоматичен.

— Глупости - възрази Кьолбо. - Как може да се разбере дали е автоматичен, или не?

— Може. Револверът гърми по-силно заради луфта меж­ду цилиндъра и цевта. Логично е.

— Глупости! - повтори Кюлбо. - На какво разстояние?

— Въздухът е влажен. Нощ е... Шест-седем километра. - Томъл въздъхна: - Как ми се иска това да свършва вече...

— Да, в Танърс Корнър изглеждаше по-лесно. Нещата се пообъркаха.

Томъл замахна да смачка някакъв комар и изруга:

— Проклети гадини!

— Кой мислиш, че стреля в този час? Почти един е.

— На някого му е влязъл пор в кофата за боклук или меч­ка в палатката, някой стреля по любовника на жена си...

Кюлбо кимна:

— Виж, Шон спи. Може да задреме на всяко място и по всяко време.

Разрита въглените.

— Защото взима лекарства - обясни Томъл.

— Така ли? Не знаех.

— Затова все му се спи. Странен е станал, не мислиш ли?

Томъл погледна спящия, сякаш беше отровна змия.

— Преди повече ми харесваше - отбеляза Кюлбо. - Сега е някакъв такъв, сериозен. Плаши ме. Държи пушката, сякаш ще го ухапе.

— И още как. Хей, я дай спрея против комари, жив ще ме изядат. И хвърли една бутилка уиски, като ставаш.

Амелия Сакс се стресна. Навън проехтя изстрел.

Надникна в спалнята на фургона, където спеше Гарет. Той не беше чул нищо.

Последва втори изстрел.

„На кого му е притрябвало да стреля в този час?“

Изстрелите ѝ напомниха за случката край реката, когато Люси и останалите, непредизвикани от нищо, започнаха да стрелят по лодката, мислейки, че Сакс и Гарет са отдолу.

Заслуша се внимателно, но не чу други изстрели. Нищо освен вятъра. И цикадите, разбира се.

„Странен живот водят... Какавидите се заравят под земята и остават там двайсет години. Когато им дойде времето, изпъл­зяват на някое дърво, кожата им се пука и отвътре излиза въз- растното насекомо. Толкова години да се криеш под земята!“

Скоро обаче се замисли за онова, което занимаваше съз­нанието ѝ преди изстрелите.

Мислеше си за празния стол.

Не за психологическия метод на доктор Пени. Не за оно­ва, което ѝ бе разказал Гарет за баща си и онази ужасна нощ преди пет години. Не, тя си мислеше за друг стол - за черве­ната инвалидна количка „Сторм ароу“ на Линкълн Райм.