— Да. Тя ме спаси от онова момче, което се канеше да направи една гадост с мен. И... разговаря с мен. Мисля, че точно това ми харесва у нея. Че можем да разговаряме. Понякога си мисля, че... такова... след няколко години, като порасна, тя може да се съгласи да излезе с мен. Можем да правим разни неща като останалите хора. Да ходим на кино. Или на пикник. Веднъж я наблюдавах, когато беше на пикник с майка си и някакви приятелки. Как само се забавляваха! Гледах ги с часове. Седях сред храстите с бутилка вода и пакет бисквити и си представях, че съм с тях. Ходила ли си на пикник?
— Да, разбира се.
— Със семейството ми ходехме много. Имам предвид истинското ми семейство. Много обичах пикниците. Мама и Кейти подреждаха масата и печаха разни неща на една малка скара. Ние с татко се събувахме боси и нагазвахме във водата да ловим риба. Още си спомням меката тиня и студената вода.
Сакс се запита дали затова обичаше толкова водата и водните насекоми.
— Значи си мислил, че може да идеш на пикник с Мери Бет, така ли?
— Не знам. Може би. - После поклати глава и се усмихна тъжно: - По-скоро не. Мери Бет е красива и умна, и много по-голяма от мен. Сигурно ще си вземе някой хубав и умен младеж. Можем да останем просто приятели. Дори и това да не стане обаче, аз ще се погрижа да не ѝ се случи нищо лошо. Ще остане с мен, докато премине опасността. Може ти и приятелят ти, онзи човек в количката, за когото всички говорят, да ѝ помогнете да се премести на някое безопасно място.
Той се загледа през прозореца и замълча.
— Заради мъжа с тъмния гащеризон ли? - попита Сакс.
Той се замисли за момент, после кимна:
— Да. Заради него.
— Ще изляза да налея вода.
— Чакай - спря я той.
Откъсна няколко сухи листа от едно клонче над кухненския тезгях, стри ги между дланите си и ги посипа върху лицето, врата и голите части на ръцете ѝ. В стаята се разнесе сил- на миризма на билки.
— Това е цитронела - обясни той. - Пропъжда насекомите. Няма вече да ти досаждат.
Сакс взе канчето и се запъти към варела за събиране на дъждовна вода. Беше покрит с лек похлупак. Тя го повдигна, загреба и отпи от канчето. Водата бе сладникава. Тя се заслуша в жуженето на насекомите.
„Може ти и приятелят ти, онзи човек в количката, за когото всички говорят, да ѝ помогнете да се премести на някое безопасно място.“
Думите му не ѝ даваха покой: Човекът в количката, човекът в количката...
Тя се върна във фургона. Остави канчето и огледа малката всекидневна.
— Гарет, ще ми направиш ли една услуга?
— Да.
— Имаш ли ми доверие?
— Да.
— Седни там.
Той я изгледа за момент, после се подчини и седна на старото кресло, което му бе посочила.
Тя взе един от разкривените плетени столове, натрупани в ъгъла, и го постави пред момчето.
— Гарет, помниш ли какво те караше да правиш доктор Пени, докато беше в затвора? За празния стол.
— Дето трябваше да говоря на стола, тази ли игра?
— Да. Искам отново да я изиграем. Съгласен ли си?
Той се поколеба, избърса ръце в крачолите си, погледна стола.
— Става.
Амелия Сакс си спомни стаята за разпити и срещата с психолога.
Беше видяла всичко през огледалния прозорец на стаята за наблюдение. Спомни си как лекарят се опитваше да накара момчето да си представи, че Мери Бет седи пред него и как Гарет повтаряше, че иска да говори с някого другиго. Беше видяла изражението му, беше усетила тъгата и разочарованието (вероятно и гнева) от желанието на лекаря да го застави да прави нещо против волята си.
„О, Райм, знам, че обичаш твърдите, неоспоримите доказателства. Знам, че не вярваш на „меките“ неща - думите, емоциите, сълзите, погледът в очите на човека пред теб... Това обаче не означава, че те винаги са лъжливи. Аз вярвам на Гарет Ханлън повече, отколкото на уликите.“
— Погледни стола - каза тя. - Кого си представяш?
Той поклати глава:
— Не знам.
Тя приближи стола и се усмихна насърчително:
— Хайде, кажи. Някое момиче ли? Някой съученик?
Той отново поклати глава.
— Кажи ми.
— Ами, не знам, може би... Може би баща ми.
Сакс си спомни хладния поглед и нелюбезните маниери на Хал Бабидж. Гарет вероятно имаше да му каже много неща.
— Само баща ти ли, или двамата с госпожа Бабидж?
— Не, не той. Истинския ми баща.
— Истинския ти баща?
Гарет кимна. Беше възбуден, нервен. Не спираше да пука с кокалчета.
„Антените показват настроението им...“