Ubiyte Raym

— Бях прибрал малко бисквити, но скапаните мишки са ги изяли. - Извади една пластмасова кутия и я огледа: - Про­яли са я. Мамка им. Добре че имам макарони „Чичо Джон“. Хубави са. Много ги обичам. Имам и малко боб. - Той започ­на да отваря кутиите, а Сакс заразглежда фургона. Имаше няколко стола, маса, в спалнята се виждаше износен дюшек. На пода във всекидневната бяха поставени твърда постелка (като онези, които се ползват за йогийски упражнения) и въз­главница. фургонът бе олицетворение на мизерията: разби­ти панти, дупки от куршуми по стените, счупени стъкла, мръ­сен килим. Когато работеше като патрулиращ полицай в Ню Йорк, беше виждала много такива жилища, но винаги отвън; сега трябваше да живее на такова място.

Спомни си какво бе казала Люси сутринта:

„Правилата на нормалния живот нe важат за никого на север от Пако. Нито за нас, нито за тях. Можеш да стреляш по някого, без да се замислиш дори, и всеки ще го сметне за напълно правилно. Трудно е да се обясни.“

Гарет закри прозорците с мръсни дрехи, за да не се вижда светлината отвън. Излезе и се върна с ръждясала съдинка, пълна вероятно с дъждовна вода. Подаде ѝ я. Сакс поклати глава:

— Чувствам се, сякаш съм изпила половината Пакенок.

— Тази е по-добра.

— Сигурна съм. Само че пак има вкус на пикня.

Той изпи водата и започна да бърка консервата, която бе сложил на малък газов примус. Запя тихо:

— Чичко Джон, Чичко Джон, прясна манджа с Чичко Джон...

И така безспир. Песничката беше от рекламата на мака­роните, но въпреки това гласът му звучеше зловещо. Сакс остана много доволна, когато той най-сетне млъкна.

Беше решила да мине без храна, но изведнъж осъзна, че умира от глад. Гарет раздели макароните в две панички и ѝ подаде лъжица. Тя плюна върху прибора и го изтърка при­лежно във фланелката си. Започнаха да ядат мълчаливо.

Отвън се чу пронизителен звук.

— Какво е това? - попита Сакс. - Цикада ли?

— Да. Само мъжките пеят. Правят целия този шум с две малки пластинки на гърба си. - Той присви очи и се замисли, после продължи: - Странен живот водят... Какавидите се за­равят под земята и остават там двайсет години. Когато им дойде времето, изпълзяват на някое дърво, обвивката им се пука и отвътре излиза възрастното насекомо. Толкова годи­ни да се криеш под земята!

— Защо обичаш насекомите?

— Не знам. Просто ги обичам.

— Не си ли се замислял за причината?

Той спря да яде. Почеса възпалената си от отровния бръш­лян кожа.

— Май започнах да се интересувам от тях след смъртта на родителите ми. Бях много нещастен. Много странно, чувст­вах се много странно. Бях объркан. Не знам, чувствах се раз­личен. Психологът в училище каза, че просто тежко съм пре­живявал смъртта им и трябвало да се постарая да превъз­могна тъгата. Само че не успях. Просто не бях на себе си. Нищо не ме интересуваше. Лежах по цял ден или скитах из блатата и горите. Цяла година само това правих. Почти не говорех с никого. Само сменях приемните семейства... Пос­ле обаче прочетох нещо мъдро. В тази книга.

Той прелисти „Миниатюрният свят“. Намери желаната страница и я показа на Сакс. Беше заградил пасаж със загла­вие „Характеристики на здравите живи същества“. Сакс му хвърли бърз поглед. Няколко от деветте точки ѝ направиха впечатление:

*      Здравият организъм се стреми да се превърне във въз­растен и да се развива.

*      Здравият организъм се бори да оцелее.

*      Здравият организъм се стреми да се приспособи към външната среда.

— Прочетох това - продължи Гарет - реших, че отново мога да съм такъв. Отново мога да съм здрав и нормален. Опитах се да следвам правилата от книгата. Така започнах да се чувствам много по-добре. Като че книгата ме спаси. Предполагам, че затова толкова ги харесвам. Насекомите имам предвид. От тях съм научил много неща за живота.

Един комар кацна на ръката на Сакс. Тя се засмя:

— Само че някои от тях пият кръвта ти. - Шляпна се по ръката. - Хванах го.

— Нея - поправи я Гарет. - Само женските пият кръв. Мъжките се хранят с нектар.

— Така ли?

Той кимна и помълча известно време. Погледна отока на ръката ѝ.

— Никога няма да изчезнат.

— Какво искаш да кажеш?

Той намери друг пасаж в книгата и зачете:

— „Ако някой организъм може да се нарече вечен, то то­ва са насекомите. Те са населявали Земята милиони години преди появата на бозайниците и ще продължат да съществу­ват много след изчезването на разумните същества.“ - Оста­ви книгата и погледна Сакс: - Разбираш ли, ти убиваш едно, но те са безброй. Нали знаеш за прераждането? Да се вър­неш на земята под формата на друго живо същество?

Сакс кимна.

— Всичко това е измислено заради пеперудите. Гъсеницата не умира, а се превръща в нещо съвсем различно. Жалко, че хората умират завинаги... Ако мама, татко и сестра ми бяха насекоми, сега нямаше да съм сам.

— Нямаш ли приятели?

Гарет вдигна рамене:

— Мери Бет. Тя ми е нещо като приятелка.

— Наистина я харесваш, нали?