— Никакви сделки - възрази Бел. - Тя е престъпник, въоръжена е.
— Тя няма да убие никого - вметна Том.
— Амелия е убедена, че няма друг начин да открием Мери Бет - продължи криминологът. - Затова го е направила.
— Няма значение. Освобождаването на убийци от затвора е престъпление.
— Тя не го мисли за убиец. Мисли, че е невинен.
— О, Господи - измърмори Люси.
— Изчакайте двайсет и четири часа, преди да повикате щатската полиция. Аз ще ги намеря. После ще се споразумеем някак си за обвиненията. Ако се включат командоси и кучета, има голяма опасност някой да пострада.
— Мамка му, Линкълн! Приятелката ти измъква затворник...
— Нямаше да е затворник, ако не бях аз. Сами никога нямаше да го хванете.
— Забрави! - намеси се Мейсън. - Само губим време. Докато си чешем езиците, те се отдалечават. Мисля, че трябва да вдигнем всички мъже в града и да започнем преследването веднага. Да направим, както предложи Хенри Давет: да раздадем пушки и...
Бел го прекъсна и се обърна към Райм:
— Ако ти дадем двайсет и четири часа, какво печелим?
— Ще остана и ще ви помогна да намерите Мери Бет, независимо колко време ще ми отнеме.
— Операцията, Линкълн... - понечи да възрази Том.
— По дяволите операцията!
Райм знаеше, че графикът на доктор Уивър е толкова натоварен, че ако изпусне деня, отново ще се наложи да чака на опашката. После му мина през ума, че може би Сакс е освободила момчето не за друго, а за да предотврати операцията. Той побърза да прогони тази мисъл.
„Намери я, спаси я. Само това е важно в момента.“
— Тук става дума за, така да се каже, раздвоена лоялност - отбеляза Люси.
— Да - съгласи се Мейсън, - откъде да сме сигурни, че няма да ни пратите за зелен хайвер, за да печелите време?
— Защото - обясни търпеливо Райм - Амелия греши. Мисля, че Гарет наистина е убиец и я използва, за да се измъкне. Няма да се поколебае да я убие.
Бел направи няколко крачки из стаята, после отново вдигна поглед към картата:
— Добре, Линкълн. Имаш двайсет и четири часа.
Мейсън изпухтя:
— И как смятате да я намерите в тази дивотия? Може би ще ѝ се обадите и ще я попитате къде се намира.
— Точно това смятам да направя. Том, заеми се с разопаковането на апаратурата.
Люси Кър стоеше в кабинета до оперативната стая на шерифството и говореше по телефона.
— Щатско полицейско управление на Северна Каролина, Елизабет Сити - обади се бодър женски глас. - Какво желаете?
— Може ли да говоря с детектив Гper?
— Момент, моля.
— Ало? - обади се след малко мъжки глас.
— Здравей, Пит. Люси Кър от Танърс Корнър се обажда.
— Здрасти, Люси, как е? Каква е тази работа с изчезналото момиче?
— Положението вече е под контрол.
Люси се стараеше да говори спокойно въпреки гнева си. Бел ѝ беше наредил да повтори каквото ѝ бе казал Райм.
— Има само един малък проблем - продължи тя.
— Какво ви трябва? Неколцина командоси?
— Не, само да проследите един клетъчен телефон.
— Имаш ли съдебна заповед?
— След малко ще я получиш по факса.
— Дай ми номера на телефона и серийния номер на апарата.
Тя му ги продиктува.
— Какъв е този код, двеста и две?
— Нюйоркски. Субектът в момента е в движение.
— Няма проблем. Искаш ли да запишем какви разговори води?
— Не, само да определите местоположението му.
— Кога... чакай малко. Ето го факса... Издирване на изчезнал, а?
— Да, нищо особено.
— Знаеш, че излиза скъпичко. Ще ви изпратя сметката.
— Ясно.
— Добре, не затваряй, ще извикам техниците.
В слушалката се чу слабо изщракване. Люси седна, погледна похабените си от градинска работа пръсти - стар белег от порязване с връвта на една бала слама, следите от венчалната ѝ халка.
Като оглеждаше пръстите си, Люси Кър си даде сметка, че престъплението на Амелия Сакс я е ядосало повече от всичко друго досега. Когато отрязаха част от плътта ѝ, тя се почувства обезчестена. Когато съпругът ѝ я изостави - виновна и отчаяна. По-късно, като обмисляше случилото се с нея, я завладя гняв - болезнен, но все пак контролируем.
Сега, без разумно обяснение, бе обхваната от неописуема ярост към нюйоркската полицайка. Гняв, необуздан като осите, които Гарет използваше, за да убива жертвите си в Блакуотър Ландинг.
Люси Кър, жената, която никога не беше причинявала съзнателно вреда на никого, не можеше да прости предателството.
Вече не чувстваше нито срам, нито вина, нито жалост.
Само гняв, гняв срещу онези, които я бяха предали: собственото ѝ тяло, съпруга ѝ, Господ.
А сега и Амелия Сакс.
— Ало, Люси. Слушаш ли?
— Да, на телефона съм.
— Добре ли си? Звучиш странно.
Тя прочисти гърлото си:
— Нищо ми няма. Готови ли сте?
— Можете да действате. Кога ще се обади субектът?
Люси надникна в другата стая и извика:
— Готови!
Райм кимна.
Тя заговори отново в слушалката:
— Всеки момент ще се обади.
— Стой на телефона. Готови сме за засичане.
„Дано само да успеят, Господи - помоли се. - Дано...“
После допълни:
„И ми позволи да убия моя Юда.“
Том постави слушалките на главата на Райм и набра номера.
Ако Сакс си беше изключила телефона, след третото позвъняване щеше да се чуе приятният глас на телефонистката.
Едно позвъняване... две...
— Ало?