Ubiyte Raym

Присъствието на индустриалеца обаче бе много приятно за инвалида. Той не вярваше в поличби, но смяташе, че този човек ще му донесе късмет: операцията щеше да ми­не благополучно и положението му щеше да се подобри. Смяташе така, защото бизнесменът единствен досега го бе погледнал в очите и му бе казал, че греши. Здравословното състояние на Райм не правеше никакво впечатление на Давет, интересуваха го само действията, решенията и мнението на криминолога. Индустриалецът дори не забе­лязваше парализираното му тяло. Чудотворните ръце на доктор Уивър щяха да накарат всички да се отнасят с него по този начин.

Разбира се, Райм беше доволен и от помощта, която му бе оказал Давет за стесняване кръга на търсенето. Беше му бла­годарен и за прямотата. Даде си сметка, че е имал нужда от потвърждение на правилността на решението си. Не бе приз­навал пред никого, но досега не беше уверен, че трябва да се подложи на операцията. Сега, благодарение на Давет, увере­ността му се завърна.

— Разбирам подбудите ви - каза криминологът, - но мис­ля, че моят подход е по-правилен.

Позицията на Райм явно не засягаше особено бизнесме­на. Той се обърна към Бел:

— Е, изборът е ваш. Аз бих постъпил другояче, но всеки си има мнение... Ще се моля за тези момичета. - После се обърна към Райм: - За вас също.

Задържа погледа си няколко секунди върху криминолога и Райм разбра, че последното обещание е било искрено.

Разбра и още нещо.

Когато бизнесменът излезе, той се обърна към Бел:

— Джим, едното „Б“ от монограма на щипката на Давет „Бог“ ли означава?

Бел се засмя:

— Точно така. Хенри би отстранил безскрупулно всеки конкурент, но иначе е дякон в църквата. Ходи три пъти сед­мично. Една от причините да иска да вдигне цяла армия след момчето е, че го смята за безбожник.

Райм още не можеше да разтълкува всички инициали.

— Предавам се. Какво означават другите букви?

— „Благодарете на Бог за Неговите Дарове.“ Това е пос­лание към всички добри християни. Не знам дали тези улики са дарове от Бога, но благодарение на тях разбрахме накъде да продължим търсенето. По-скоро да го съобщаваме на Люси и на твоята приятелка.

— Стоун Крийк ли? - възкликна Джеси Корн, след като Сакс им предаде думите на Райм. - На около километър е.

Тръгна през храстите. Люси и Амелия го последваха. Нед Спото вървеше отзад, оглеждайки тревожно гъсталака.

След пет минути излязоха на добре отъпкана пътека. Дже­си махна на изток.

— Това ли е пътеката, по която мислехте, че е минал? - попита Амелия.

— Да - отвърна Люси.

— Прави бяхте - призна едва чуто Сакс, - но въпреки това трябваше да изчакаме.

— Не. Ти искаше да покажеш кой командва.

„Точно така“ - помисли си Сакс. Гласно каза:

— Сега обаче знаем, че може би по пътеката има заложе­на бомба.

— И без това щях да внимавам - озъби се Люси.

За десет минути стигнаха до мътната и разпенена от за­мърсители Стоун Крийк. На брега забелязаха два чифта отпечатъци: едните от обувки, малки, но дълбоки, като на пълна жена; другите - от боси мъжки крака. Гарет явно бе хвър­лил и другата си маратонка.

— Да пресечем тук - предложи Джеси. - Познавам боро­вата гора, за която спомена господин Райм. Това е най-прекият път да се стигне до нея.

Сакс тръгна към рекичката.

— Чакай - спря я Джеси.

— Какво има?

Люси и Нед бяха седнали на земята и се събуваха. Усмих­наха се на реакцията ѝ.

— Ако се намокриш и продължиш с мокри обувки, ще ти излязат мехури - обясни Люси. - Няма да можеш да минеш и сто метра.

— Ходенето сред природата не е любимото ти занимание, нали? - отбеляза Нед.

Джеси Корн се усмихна неловко и смъмри колегата си:

— Ами това е, защото живее в града, Нед. Също както ти надали ще се оправиш в метрото или в някой небостъргач.

Сакс не обърна внимание нито на заядливата забележка, нито на опита да я защитят. Събу обувките и чорапите си и нави крачолите на дънките си.

Нагазиха в реката. Водата беше леденостудена и ги осве­жи. Сакс съжали, че трябва да излязат толкова скоро.

На другия бряг изчакаха краката им да изсъхнат и се обу­ха. Огледаха брега и отново забелязаха следите. Тръгнаха към гората, но почвата стана по-суха и следите не личаха.

— Боровата гора е в тази посока - каза Джеси и махна на изток. - Най-логично е да са тръгнали направо натам.

Повървяха двайсетина минути в индианска нишка; вни­мателно оглеждаха земята за клопки. Скоро дъбовете и тръс­тиките се смениха с хвойни и американски ели. Отпред се появи тъмнозелената ивица на боровата гора. Следи обаче нямаше, не можеше да се разбере откъде са влезли в гората.

— Много е голяма - промърмори Люси. - Как ще наме­рим следите?

— Да се разпръснем - предложи Нед. - Ако е заложил капан, ще ни е дяволски трудно да забележим.

Тъкмо смятаха да се разпръснат, когато Сакс вдигна ръка:

— Чакайте!

Тръгна внимателно през храстите. След петнайсетина метра, сред група от някакви прецъфтели ниски дървета, откри отново следите. Оттам започваше добре очертана пътека през гората.

— Оттук са минали! - извика тя. - Вървете по моите сле­ди, проверих за клопки.

— Как ги откри? - попита възхитено Джеси Корн.

— Надушваш ли нещо?

— Скункс - отвърна Нед.