Тръпка

И все пак, ето един много верен мъж. Мога да си представя, че много жени биха се отдръпнали, ако някой неочаквано ги целуне, но съм почти сигурна, че повечето мъже няма да устоят, независимо в какво състояние е връзката им. Може би съм твърде скептична. Имала съм само една сериозна връзка — поне си мислех, че е сериозна, докато не се прибрах неочаквано от Британското със скъсана коленна връзка и не заварих една от така наречените ми приятелки в квартирата на въпросното ми гадже.

Дейл трие халката на устната си, сякаш се опитва да изтрие целувката. Почти съм сигурна, че няма да каже на Хедър. Тя би ме убила, разбира се, но най-вече ще иска да убие него и той го знае.

Поглежда ме.

— Не мога продължа.

— Разбирам — казвам аз.

Той скача от батута.

По дяволите. Сега няма кой да ме придържа.

Превъртам се във въздуха, политам надолу, загубила представа къде се намирам. Този път под мен няма батут. Просвам се в снега на една страна.

Изгаряща болка пронизва гърдите ми. Имам чувството, че дробовете и стомахът ми са изскочили през устата. Опитвам се да си поема дъх, но не успявам.

Обхваща ме паника, макар че днес съм падала няколко пъти. Устата и ноздрите ми се борят за кислород. Болката…

Най-после засмуквам въздух. Мислено проверявам частите на тялото си. Всичко е наред. Всичките мърдат. Сериозно си фраснах главата. Но поне се приземих меко.

Брент се взира в мен.

— Край. Стига толкова.

Двамата сме на ледника, в най-отдалечения му край. Изградихме импровизиран халфпайп, за да мога да тренирам криплъра в мек сняг. Ако бях долу на пайпа, нямаше да мога да се изправя.

Имам сняг в панталоните, в сутиена и на всички други места. Изтръсквам се.

— Не бой се, следващия път ще стане.

— Съжалявам — казва Брент, — повече не мога да гледам.

— Няма що, благодаря. Не мислех, че съм чак толкова зле. — Когато се приземих, очилата ми изхвърчаха. Къде са? Чак там. Изправям се, леко замаяна, и се затътрям да ги взема.

Брент ме следва.

— Мила, сериозно ти казвам. Ще си счупиш нещо. Трябва да спреш.

— Ти предложи да опитам криплър.

— Така е, по-добре да не бях го споменавал.

Избърсвам очилата си.

— Само още веднъж. Или два пъти.

— Дори нямаш каска.

— И кой ми го казва? Човекът, който се спуска с бейзболна шапка, макар че се претрепа два пъти този месец.

Той си сваля шапката и прокарва пръсти през косата си.

— Не мога да те оставя да си го причиняваш.

— Рискът си е мой. Аз решавам. Имам още два часа, докато спрат лифта.

— Имаш нужда от повече време на батута.

— Не разполагам с повече време.

— Защо се напъваш толкова? Спускаш се прекрасно.

— Да, но искам да победя.

Брент върти глава.

— Победата не е всичко. На света има и други неща.

— Като например?

— Семейство, приятели. Живот.

Сега вече побеснявам.

— Семейството ми е болното място. За майка ми не съм достатъчно мека и нежна, но за баща ми и брат ми съм твърде мека и нежна. А приятелите ми дори не разбират защо харесвам сноуборда. Така че си прав, в момента победата ми е по-важна от всичко. Обаче не съм достатъчно добра.

— Знаеш ли какво обича да ми казва баща ми? Дай най-доброто от себе си, това е всичко, което можеш да направиш.

— Знаеш ли какво ми казва моят баща? Постарай се повече, Мила.

— Майната му на баща ти. Трябва да го правиш за себе си и за никой друг. Ако паднеш и се разбиеш, само ти ще страдаш. — Брент посяга към мен, но аз го отблъсквам. — Сега си на върха на силите си, така че се порадвай на момента. След десет години ще погледнеш назад и ще ти се иска все още да можеш да правиш всичко това.

— Ти май не разбираш? Това е последният ми шанс. Ако не забия криплъра тук, няма да мога да го опитам утре на пайпа и да го направя на следващия ден на Британското. А ако не успея, това е краят. Ще трябва да си ходя и да си намеря истинска работа.

— Значи ще се опитваш, докато си счупиш врата?

Ако още малко продължим да спорим, ще си изпусна нервите.

— Някога казвала ли съм ти да караш по-кротко?

Брент въздиша:

— Знам, и съжалявам, но не ми е безразлично какво ще стане с теб.

— Благодаря, но няма нужда. Окей? Това не беше част от нашата сделка.

Той замлъква за миг.

— Виж, не знам какво точно е това, но между нас има нещо. Не съм безразличен. Съвсем просто е.

— Тогава дай да му сложим край. Каквото и да е това нещо. Дори не трябва да ме гледаш. Просто имам нужда да останеш още десет минути, защото ако падна лошо, ще си остана тук и никой няма да разбере.

— Правилно ли те разбрах? — Гласът му е слаб. Огорчен. — Това ли е причината да скъсаш с мен? Защото не съм безразличен?

Гледам към пистата, към скока, изкарана от търпение. Постепенно ме обхваща страх.

— Това не е точно скъсване. Дори не беше точно връзка.

— Не мога да променя чувствата си, Мила. Всъщност мислех, че и ти не си безразлична към мен.

Нямам време за тези приказки.

— Кажи ми къде греша. Трябва ли да набера по-голяма скорост?

Брент клати глава и закопчава борда си.

— Брент! — извиквам аз.

Той изчезва надолу.