Триумфът на сукубата

Както Сет ми обясни преди няколко седмици, в този разказ най-важен бил сюжетът, почти не наблягал на психологията и развитието на героите. Къди и О’Нийл работеха в измислен институт извън Вашингтон, в който изследваха и съхраняваха археологически и художествени реликви. Затова и двамата често спасяваха произведения на изкуството от международни крадци и разшифроваха тайнствени кодове по глинени съдове. Традиционно за жанра, Брайън О’Нийл работеше като полеви агент, вършеше повечето физическа работа и често попадаше в сбивания и прочее. Скромната Нина Къди се занимаваше с проучванията и често оставаше до късно, за да открие някое ключово доказателство в древен текст.

Специално този разказ съдържаше много такива елементи, но, както винаги, прекрасният стил на Сет и живият остроумен диалог го правеха обаятелен. Друга постоянна линия на поведение на героите му беше, че О’Нийл почти винаги се замесваше с красива жена. В последната си книга обаче, Сет беше обърнал този модел с главата надолу и Къди беше тази с аферата. Разказът, който четях днес, беше традиционен и О’Нийл, по обичайния си обаятелен начин, се пробваше с поразително красивата управителка на музея:

„Женевиев се разхождаше спокойно по коридора, кралица сред подчинени, наблюдавайки хора и експонати, едновременно преценяващо и властно. Изпъстрените й със зелено лешникови очи му напомняха на котка, която оценява следващата си порция. Почувства се като плячка, когато спря пред него и го обходи с очи от главата до петите, а езикът й навлажни пълните й устни“.

„Господи, да бях мишка“. — помисли си той.

— Господин О’Нийл — измърка тя, отмятайки кичур от блестящата си коса от лицето. Светли ивици мед се преплитаха в светлокафявите й кичури като жилки злато в руда. Прииска му се да зарови лице в косата й. Прииска му се да я вкуси. — Закъсняхте.

Въпреки че беше с трийсет сантиметра по-висок от нея, се почувства като дете, сякаш трябваше да понесе наказание за закъснението си и да коленичи пред нея. Не че имаше нещо против, помисли си той, опитвайки се да не мисли за начина, по който тънкият плат обгръщаше ханша и пълните й гърди. Тези гърди, реши той, бяха съвършени. Определено с внушителен размер, но не гротескно. А и формата им… Дори гениален скулптор не би могъл да повтори тези изключителни извивки…

Осъзнавайки, че тя чака отговор, затвори мислите си в чекмедже с надпис „По-късно“ и й се усмихна спокойно.

— Моите извинения — може би моментът не беше подходящ да споменава нападението в хотелската му стая. — Но аз никога не бързам. Не и когато става дума за жена.

Тъй като това беше един от най-благоприличните им разговори, не бях изненадана, че до края на книгата нещата между тях ескалираха. Все пак, помислих си сухо, няма да е истинска история за Къди и О’Нийл, ако някой не вкараше някого в леглото. И само как го вкара! Котешките сравнения бяха точно на място, защото Женевиев беше истинска разгонена котка. Накрая тя върза О’Нийл в асансьора и направи с него неща, които накараха дори мен да повдигна вежди. Бях изненадана, че „Америкън мистъри“ не са цензурирали текста, въпреки че щях да излъжа, ако кажа, че не беше възбуждащо колко неща могат да се случат в един обикновен, скучен…

Асансьор?

„Както знаеш, имаме асансьор“ — беше ми казал Уорън.

Светлокафява коса. Пъстри очи. Дребна. Хубави гърди.