Триумфът на сукубата

— А! — извиках аз и пуснах списанието, сякаш щеше да ме ухапе. То падна до вече празната ми чиния и минаващата сервитьорка ме погледна учудено. Набързо оставих няколко банкноти на масата, грабнах палтото и чантата си и побягнах към книжарницата. Дъг още играеше тетрис в офиса, но бях прекалено разстроена, за да се впечатля от изумителното представление.

Всички тези погледи. Шушукането и подсмихванията. Сега всичко си дойде на мястото.

— Те мислят, че съм аз — казах и го накарах да подскочи за втори път днес. — Женевиев. Всички мислят, че съм разгонена, размахваща камшик домина, с фетиш към асансьорите!

Дъг вдигна вежди:

— Искаш да кажеш, че не си?

Глава 4

— Дъг!

Той сви рамене.

— Голяма работа. Много е секси, наистина.

— Но не съм правила такива неща. Това не съм аз.

— Тя говори като теб. Имената ви звучат по подобен начин.

— Но това не е… — преглътнах, забелязвайки приликите. Дъг ме гледаше преценяващо.

— Не можеш да ги виниш. Описанието отговаря, всички знаят, че с Мортенсен сте близки. Да не говорим, че си негов запален фен и прочее. След като прочетоха разказа, Каси дори направи гениалната забележка, че вчера сте пристигнали заедно. Трябваше да чуеш накъде тръгна разговора после.

— Но… това не означава нищо — никой в книжарницата не знаеше, че със Сет се срещаме. Не исках да го разгласявам. — Не сме направили нищо.

Дъг сви отново рамене и стана от компютъра.

— Жалко. Нямаше да ме разочароваш и да беше вярно. Това си е твоя работа все пак.

Изстенах:

— Не и когато е на хартия и всички могат да го прочетат.

— Мислех, че е измислица — напомни ми той, усмихвайки се, докато се обличаше.

— Така е! Дъг, какво да правя?

— Не знам, Кинкейд. Сигурен съм, че все ще измислиш нещо. Може би като начало трябва да попиташ Мортенсен защо е изкарал фантазиите си на показ пред всички. — Той ощипа бузата ми и аз се отдръпнах. — Аз обаче имам репетиция. Утре е голямата вечер. Чао.

Остатъкът от смяната ми се проточи нещастно. Вече знаех защо ме гледат и това постави унижението на съвсем друго ниво. Мразех необоснованите подозрения, мразех хората да си мислят ужасни неща за мен. Вярно, беше ми се случвало да вържа партньора си и да правя секс в асансьор, но моля ви — не беше нещо, което исках хората да обсъждат публично. Обичах да пазя в тайна интимните си преживявания.

Затова стоях в офиса колкото можех повече, излизах само когато беше абсолютно наложително и за да проверя дали Сет се е върнал. Накрая, два часа преди да затворим, го видях на масата му. Седнах срещу него вбесена, без дори да ми пука какво ще си помислят другите като ни видят заедно.

— Защо го направи? Защо ме описа по този начин?

Сет вдигна глава от лаптопа, изражението му ясно говореше, че върху каквото и да работеше, то привличаше вниманието му повече отколкото аз. Предположих, че в следващия му разказ бях във вихъра на оргия.

— Какво?

— Разказът! — хвърлих „Американ мистъри“ на масата. — Описал си ме. Аз съм Женевиев.

Той премигна.

— Не, не си.

— Така ли? Тогава защо дори имената ни си приличат? Защо изглеждаме еднакво?

— Изобщо не приличаш на нея — възрази той.

— Не това мисли половината от персонала в книжарницата. Те мислят, че тя съм аз! Мислят, че си описал истинска случка в асансьора.

По лицето му проблесна разбиране и за мой ужас той се усмихна:

— Наистина? Това е смешно.

— Смешно? Това е ужасно! Мислят, че имам фетиш на тема връзване!

— Тетида — започна нежно той, все още дразнещо спокоен, — аз…

— Не ми викай Тетида. Няма да стане.

— Написах разказа преди около шест месеца. Много преди да те срещна. В света на книгоиздаването нещата не стават толкова бързо.

— Да, но другите не знаят това — заекнах аз на ръба на сълзите.

— Никога не бих описал някого толкова очебийно.

— Така ли? Е, те не знаят и това — отвърнах, отпускайки се нещастно на стола със скръстени ръце.

Сет въздъхна, кехлибарените му очи ме погледнаха състрадателно.

— Виж, искаш ли нещо да им кажа? Да им кажа, че не си ти?

— Боже, това още повече ще ги убеди, че съм аз. Освен това какво ще направиш? Ще свикаш пресконференция, за да изчистиш името ми?

— Съжалявам — каза сериозно той. — Не мислех, че нещо такова може да се случи — той се поколеба. — Все още ли… искаш да излезем утре вечер? Искам да кажа… ако не искаш…

Той придоби така познатото ми чаровно смутено изражение и повече не можех да му се сърдя.

— Не — отвърнах. — Още искам да излезем, но… мисля, че трябва да отидем на концерта поотделно. Повечето от колегите ми ще бъдат там, сещаш се.

Отвори уста да каже нещо, но после размисли. Сигурно щеше да ме обвини, че преигравам, но очевидно излъчващия се от мен гняв го накара да размисли. Сет не обичаше да спори. Или предвид настроението, в което бях, не беше глупак.

— Добре — каза той накрая. — Ще се видим там.

— Джорджина?

Погледнах нагоре и видях Пейдж да стои над нас, лицето й изразяваше неодобрение. Дори не бях забелязала приближаването й. Беше облечена с друг красив костюм, този път в електриково лилаво, който стоеше поразително на фона на тъмната й кожа.

— Може ли да поговорим за малко? — попита тя строго. — Насаме?