Триумфът на сукубата

Телефонът звънна. Претърколих се да го взема и едва успях да се спася от ноктите на Обри, които за малко да се забият в сънната ми артерия.

Вперих поглед в името на Сет на дисплея, сякаш надписът имаше магически сили. Поех си дълбоко въздух и вдигнах.

— Честит рожден ден — казах и се постарах да прозвуча весело, а не съвършено ужасено.

Имаше пауза и после тихо, изненадано подхилкване. Не знаех какво да очаквам — чувахме се за пръв път след драмата миналата седмица, но смехът му не звучеше заядливо. Освен ако не се смееше злорадо, че сърцето ми кърви и моля за прошка.

— Благодаря — каза той, прозвуча по-спокойно. — Но… хм, не ти вярвам.

— За какво не ми вярваш?

— Че наистина ми честитиш рождения ден.

— Но нали точно това казах?

Настъпи дълго мълчание. Притеснението ми нарастваше с всяка секунда.

— Ако го мислеше, щеше да дойдеш на купона ми.

— На купона ти? — повторих сковано аз.

— Да, забрави ли? Андрея те покани.

Не бях забравила. Мислех за това всеки ден през цялата седмица.

— Не знаех, че още съм поканена — поколебах се, сърцето ми се късаше. — Не знаех, че искаш да дойда.

— Е, искам. Така че побързай. Закъсняваш.

Затворихме и аз седнах в леглото. Сет най-накрая се бе обадил. И искаше да ме види. Сега. Какво щеше да се случи? Какво трябваше да направя? Погледнах Обри и въздъхнах.

— Май трябваше да запазя за себе си последната доза амброзия, а?

Глава 24

Сет ме смъмри, че отидох късно, но при пет дъщери семейство Мортенсен винаги закъсняваха и никой друг не обърна голямо внимание на това.

А и в цялата суматоха никой не забеляза, че с него не говорехме много. Момичетата бъбреха достатъчно за всички и присъствието им ми действаше успокояващо. Както винаги не можеха да ми се наситят — катереха се върху мен и ме дърпаха за ръкава, за да са сигурни, че имат пълното ми внимание. Наслаждавах се на всичко това с лека горчивина. Бях убедена, че със Сет сме на ръба на раздялата и не можех да спра да мисля, че може би за последен път съм с прекрасното му семейство.

Андрея привлече вниманието ни с истинска празнична трапеза за рождения ден на Сет и Деня на благодарността. Както разбрах, Тери и Сет й бяха помогнали, но не можех да спра да се чудя как успяха да приготвят всичко, докато се занимаваха и с децата.

— Когато станеш родител, се налага да вършиш няколко неща едновременно — информира ме тя. — Ще разбереш какво имам предвид, когато имаш деца.

Усмихнах й се учтиво, без да се опитвам да й обяснявам, че няма да имам деца.

— Освен това — каза Тери с усмивка, — разбрахме, че си нещо като жената чудо. Сет ни разказа за лудия купон, който си спретнала в книжарницата.

— Чичо Сет каза, че било супер — добави Бранди.

— Беше фест — поправих ги аз и погледнах изненадано Сет.

Не можех да разгадая какви бяха чувствата му към мен.

Беше ме поканил и явно ме беше похвалил. Това не се връзваше с бедствието, което очаквах след инцидента с Бастиен и предвид първоначалната му изумена реакция към случилото се.

След вечеря Сет отвори подаръците, повечето от които бяха книги и нови попълнения към шантавата му колекция тениски.

— Къде е твоят подарък? — попита ме Кендъл.

— Оставих го вкъщи.

Останахме още малко и си поприказвахме; страховете ми се засилиха, докато се чудех как ли ще завърши вечерта. Накрая купонът се разпусна и Сет ме попита дали искам да отидем някъде.

Поех си дълбоко въздух. Сега или никога.

— Да отидем у нас.

Пристигнахме, настанихме се на дивана (на благопристойно разстояние един от друг) и говорихме за всичко, но не и за връзката ни. Казах му за повишението в работа и приех поздравленията му. Той сподели интересни коментари на фенове, които получил по време на раздаването на автографи. Продължихме в този дух почти трийсет минути и накрая аз не издържах.

— Сет, какво става? — поисках да знам. — С нас?

Той облегна глава на дивана.

— Чудех се кога ще стигнем до това. Не можем повече да отлагаме, а?

— Ами не. Това е сериозен проблем. Не е обикновен спор къде да отидем на вечеря… Става дума за нас. За нашето бъдеще. Искам да кажа, че аз… знаеш. Знаеш какво направих.

— Знам. — Той изследва тавана известно време, после обърна кехлибарените си очи към мен. В този момент осъзнах защо сякаш винаги гледаше някъде встрани. Насочеше ли очите си директно към някого, погледът му беше непоколебим и силен. Очите му наелектризираха. — Не ми ли е позволено да ти простя?

— Ъъ… не. Е, не знам.

Този разговор повтаряше като ехо разговора, който имах с Бастиен. Той беше казал същото и след като претеглих всичко, бях решила, че не си заслужава да му се сърдя. Толкова лесно ли беше да простиш на хората, които обичаш?

— Няма да те лъжа, Тетида, боли ме. Все още ме боли. Но от друга страна… не е много по-различно от нещата, които обикновено правиш.

— Разликата е голяма.

Той се засмя.

— Ти на чия страна си? Да не се опитваш да ме настроиш срещу себе си?

— Искам да съм сигурна, че ще отстояваш правата си.

— Все за това се тревожиш. Не се притеснявай. Не съм чак толкова загубен.

— Не това имах предвид. Просто… не знам. Не ме бива много във връзките.