Триумфът на сукубата

— Да. — Той ме прегърна отново и се поколеба, преди да продължи. — Има още нещо, което трябва да знаеш. В денят след… хм, идиотската ми пиянска изцепка, Сет дойде при мен.

— Какво? — напънах мозъка си. Това трябваше да е по времето, когато подготвях феста. — Защо?

— Искаше да знае какво се е случило. Между нас. Всички подробности.

— Ти какво му каза?

— Истината.

Втренчих се в нищото.

— Този тип е луд по теб — каза Бастиен след миг мълчание. — Такава любов… е, дори и адът не може да попречи на такава любов, така мисля. Не знам дали нещата между една сукуба и един човек могат да се получат, но, ако изобщо е възможно, то той е човекът, който ще успее. — Поколеба се. — Мисля… не, аз ревнувах, че той има любовта ти и че теб някой те обича така — усмихна ми се горчиво. — Няма значение. Късмет. Винаги ще съм до теб, ако ти потрябвам.

— Благодаря — казах и го прегърнах отново. — Ще поддържаме връзка. Може някой ден пак да работим заедно.

Дяволитият му поглед, отсъстващ по време на сериозния ни разговор, озари лицето му.

— Само какъв хаос можем да забъркаме! Светът още не е готов за нас двамата.

Целуна ме нежно и сладко по устните и после си тръгна. Минута по-късно усетих присъствието на Картър зад мен.

— Раздялата носи такава сладка тъга.

— Да — съгласих се тъжно. — Но такъв е животът и на смъртните, и на безсмъртните.

— Как върви ходенето по въже със Сет?

Обърнах се към него, почти бях забравила за тази алегория.

— Зле.

— Погледна надолу ли?

— Много по-лошо. Паднах. Паднах и ударих дъното.

Ангелът ме наблюдаваше със сериозен поглед.

— Значи трябва да се покатериш отново.

Задавих се и се засмях горчиво.

— Това възможно ли е?

— Разбира се — отвърна той. — Стига въжето да не е скъсано, винаги можеш да се качиш отново.

Оставих го и повървях няколко пресечки, за да хвана автобус до „Куин Ан“. Докато чаках, примигнах и малко късно осъзнах, че виждам Джоуди. Не бях говорила с нея отдавна. След скандала с Дана, Мич и Табита Хънтър бяха изчезнали от лицето на земята.

Дръпнах се от спирката и се вмъкнах в един тъмен вход в стил а ла Супермен. Миг по-късно се втурнах да я догоня като Табита.

— Джоуди!

Тя спря и се обърна. Кафявите й очи се разшириха, когато ме позна.

— Табита — каза несигурно и ме изчака да я настигна. — Радвам се да те видя.

— Аз също. Как върви?

— Добре — стояхме неловко. — Как си? Искам да кажа, след всичко… — бузите й порозовяха.

— Не се опитвай да избягваш темата. Вече съм го приела — казах й внимателно. — Вече се е случило. Не можем да направим нищо.

Тя погледна надолу към краката си, очевидно притеснена.

— Исках да ти кажа нещо. Не си… не си само ти, знаеш ли? — Погледна смутено към мен. — Тя, така да се каже, подходи по същия начин и към мен. Правихме някои неща… неща, които не исках да правя. Но и не можех да й откажа. Не и на нея. Беше много труден момент в живота ми.

Така. Значи не с мен Дана за пръв път е опитала забранения плод. Идеята, че е насилила Джоуди, ме отврати повече от възможността Дана да се хвърли в яростна борба срещу собствената си природа. Изведнъж вече не изпитвах съжаление към нея.

— Значи си е получила заслуженото — заявих ледено.

— Може би — каза Джоуди, все още разстроена. — Беше истинско бедствие за семейството й. Чувствам се ужасно заради Рийс. А и КЗСЦ… и при тях е хаос.

— Може би така е по-добре — отвърнах неопределено.

— Знам, че не вярваш в тях, но имат потенциал да правят добрини. Всъщност тъкмо отивам на заседание. Ще решаваме съдбата на организацията. Едва ли ще се разпаднем, но нямам представа в каква посока ще поемем. Някои хора все още мислят като Дана. Не са мнозинство, но имат влияние. По-голямо, отколкото хора като мен.

Спомних си разговора ни в градината.

— А ти все още искаш да направиш нещата, за които ми разказа? Да помагаш на хората, които наистина имат нужда?

— Да. Иска ми се да отида на заседанието и да говоря. Ако привлека вниманието на членовете, мисля, че ще успея да ги поведа по нов път. Една по-добра посока, благодарение на която ще можем да променим нещо, а не само да обиждаме хората.

— Тогава направи точно това.

— Не мога. Не мога да говоря пред публика. Не съм достатъчно смела.

— У теб има страст.

— Да, но това не е достатъчно, ако не мога да запаля и другите.

Изведнъж трябваше да положа усилие да прикрия лукавата усмивка, която пропълзя на устните ми.

— Имам нещо за теб — казах й и бръкнах в чантата си. — Ето, заповядай.

Дадох й последната доза амброзия. Може би беше опасно да я давам на смъртна, но една доза нямаше да й се отрази крайно зле, а и тя нямаше откъде да си набави друга. Освен това най-добре би било да стоя по-далеч от изкушението.

— Какво е това?

— Това е… хм, билкова добавка. За повече енергия. Не я ли знаеш?

Тя се намръщи.

— Нещо като женшен?

— Да. Няма да промени живота ти, разбира се, но на мен винаги ми вдъхва сили. Смесваш го с някаква напитка и готово.

— Е, аз тъкмо щях да си взема кафе…

— Идеално. Няма да ти навреди — усмихнах й се и стиснах ръката й. — Заради мен. Да кажем, че съм ти дала талисман за късмет.