Тъмна любов

Но преди да се подчини на импулса си, до самото си ухо чу глас:

— Надявам се да решиш да избягаш.

Бъч се обърна кръгом и приклекна, готов за бой. Мъжът с късата подстрижка и белега стоеше точно до него, макар че не беше чул никакъв шум от стъпки.

— Давай! — странните му черни очи се бяха втренчили в Бъч. Приличаше на акула, готова да захапе плячката си. — Отвори вратата. Плюй си на петите. Тичай бързо, викай за помощ. Просто знай, че ще те следвам неотлъчно като погребална катафалка.

— Остави го на мира, Зейдист — мъжът с голямата грива подаде глава през вратата. — Рот иска човека жив. Поне засега.

Мъжът с белега удостои Бъч с един последен поглед.

— Опитай. Само се опитай. Предпочитам да те преследвам като животно, вместо да вечерям с тях.

След това излезе.

Въпреки заплахата, Бъч огледа къщата, доколкото беше възможно. Не откри телефон. Съдейки по таблото на алармената система, което забеляза, всички врати и прозорци сигурно бяха свързани с нея, така че нямаше начин да се измъкне, без да задейства звуковия сигнал.

А и не искаше да остави Бет. Господи, ако умре…

Бъч пое въздух и сбърчи вежди. Какво, по дяволите, е това? Тропиците. Усети мириса на океана.

Обърна се.

На вратата стоеше жена, при вида, на която дъхът му секна. Млада, елегантна, облечена в ефирна, прозрачна рокля, с разкошна руса коса, която се спускаше на вълни чак до ханша й. Деликатните черти на лицето й бяха съвършени, сините й очи наподобяваха морски дълбини.

Тя отстъпи крачка назад. Изглежда, се уплаши от него.

— Не — каза той и пристъпи към нея, като мислеше за мъжете в помещението по-нататък по коридора. — Не отивай там.

Тя се огледа, като че ли искаше да извика за помощ.

— Нищо няма да ти направя — побърза да каже Бъч.

— Как мога да съм сигурна?

Имаше едва доловим акцент. Като всички тях. Може би руски? Той разпери ръце с дланите нагоре, за да й покаже, че не е въоръжен.

— Ченге съм.

Е, това не беше съвсем вярно, но искаше да я успокои.

Тя повдигна полите на роклята си, готова да си тръгне.

Дявол да го вземе, не трябваше да й казва, че е ченге. Ако беше гадже на някого от тях, имаше още по-голяма вероятност да избяга, като разбере, че е представител на закона.

— Не съм тук като официално лице — каза той. — Нямам нито оръжие, нито значка.

Тя внезапно пусна роклята си. Събра смелост и изправи рамене. Пристъпи напред. Движеше се плавно и грациозно. Бъч мълчеше и се опитваше да изглежда по-малък, отколкото е, за да не я изплаши.

— Обикновено той не позволява на такива като теб да се навъртат наоколо — каза тя.

Да, можеше да предположи, че в тази къща ченгета не се навъртат често.

— Чакам… една приятелка.

Тя наклони глава настрани. Когато се приближи до него, красотата й едва не го заслепи. Лице като нейното беше виждал само в модните списания, стройното й тяло с плавни извивки сякаш беше създадено за подиума. А ароматът на парфюма й проникваше в носа му и стигаше дълбоко в мозъка му. Ухаеше така прекрасно, че чак очите му се овлажниха.

Не може да е истинска, помисли си той. Толкова съвършена. Толкова чиста.

Имаше чувството, че трябва да си измие зъбите и да се избръсне, преди да й каже още една дума.

Какво, по дяволите, правеше тя при тези негодници?

Сърцето му се сви при мисълта за какво могат да я използват. Боже мили. На секс пазара един мъж би дал хиляди само за един час с жена като нея.

Това обясняваше луксозно обзаведената къща.

Мариса нямаше много доверие на Бъч, особено като се има предвид колко едър беше. Слушала беше какви ли не истории за представителите на човешката раса. Колко много мразели вампирите. Как ги преследвали.

Но човекът пред нея полагаше толкова усилия, за да не я изплаши. Не мърдаше, почти не дишаше. Само я гледаше втренчено.

Това я смущаваше — не само защото не беше свикнала да я гледат. Бадемовите му очи грееха на суровото му лице и я поглъщаха цялата, без да пропуснат и най-малката подробност.

Беше красив. Красив и… тъжен.

— Как се казваш? — попита тихо той.

Гласът му й хареса. Дълбок и плътен. Грубоват и леко пресипнал. Беше се приближила до него. Делеше ги не повече от метър. Тя спря.

— Мариса. Името ми е Мариса.

— Бъч — той сложи ръка на широките си гърди. — Ъъ… Брайън. О’Нийл. Но всички ме наричат Бъч.

Той подаде ръка. След това я дръпна, потърка я енергично в крачола на панталона си и я подаде отново.

Смелостта й се изпари. Да го докосне, беше вече прекалено и тя отстъпи назад.

Бъч бавно свали ръката си. Не беше изненадан, че отказа да я поеме. Но въпреки това продължи да я гледа.

— Защо ме гледаш? — тя вдигна ръце към корсажа на роклята си и закри деколтето си.

По шията и бузите й изби червенина.

— Извинявам се. Сигурно ти е писнало мъжете да те зяпат.

Мариса поклати глава.

— Не ме гледат никакви мъже.

— Трудно ми е да повярвам.

Но това беше самата истина. Всички се страхуваха от това, което можеше да им направи Рот.

Господи, ако знаеха само, че той не я желаеше.

— Защото… — продължи Бъч. — Майчице, ти си толкова… невероятно… красива.