Тъмна любов

Накрая шефът й си тръгна, отправяйки се вероятно към бара от другата страна на улицата, където повечето репортери се отбиваха, преди да се приберат у дома. Колдуел, щата Ню Йорк, не предлагаше кой знае какви възможности за един журналист, но големите момчета на Дик със сигурност обичаха да си дават вид, че носят на плещите си тежко обществено бреме. Правеше им удоволствие да се настанят удобно край бара при Чарли и да си говорят за дните, когато са работили в по-големи и по-престижни вестници. Повечето от тях бяха като Дик: на средна възраст, умерени в убежденията си, компетентни, но не и изключителни в това, което правеха. Колдуел беше достатъчно голям и достатъчно близо до Ню Йорк, за да си има свои жестоки престъпления, арести на наркодилъри и проституция, така че бяха доста заети. Но „Колдуел Куриър Джърнъл“ не беше „Таймс“ и нито един от тях никога нямаше да получи „Пулицър“. Това бе по-скоро тъжно.

Да, добре, погледни се в огледалото мислеше си Бет. Тя беше просто ресорен репортер. Никога не бе работила в национален вестник. И когато станеше на петдесет, освен ако не се случеше нещо междувременно, щеше да завърши кариерата си като редактор на глупави рекламни текстове за някое независимо лъскаво издание.

Посегна към пакетчето с шоколадови дражета „ММ“, от които похапваше, но за лош късмет се оказа празно. Отново. Може би беше по-добре да се прибере у дома. И да си вземе китайска храна по пътя.

На излизане от нюзрума, представляващ отворено пространство, разделено на секции с леки преградни стени в сив цвят, тя попадна на тайните запаси от бисквити „Туинкис“ на Тони, с когото бяха приятели. Той ядеше непрекъснато. За него нямаше закуска, обяд и вечеря: яденето беше начин на съществуване. Ако не спеше, непременно дъвчеше нещо и за да не останеше без запаси, беше превърнал бюрото си в истинска съкровищница от калорийни разточителства.

Махна целофана и докато гасеше лампите и слизаше по стълбището към „Трейд Стрийт“, не можеше да повярва, че яде този изкуствен боклук. Навън юлската жега беше като физически осезаема бариера между нея и апартамента й. Дванадесет преки горещина и влага. За щастие китайският ресторант беше на половината път и там имаше мощен климатик. При малко повече късмет поръчката щеше да се забави и така щеше да постои малко на хлад, докато чака.

Довърши бисквитата, отвори телефона си, натисна бутона за бързо набиране и си поръча говеждо с броколи. Докато вървеше, оглеждаше познатите мрачни здания. В тази част от „Трейд Стрийт“ имаше само барове, стриптийз клубове и няколко салона за татуировки. Китайският ресторант и заведението за тексаско-мексикански ястия бяха единствените заведения за хранене. Останалите сгради, използвани за офиси през двадесетте години, когато центърът бе процъфтявал, сега бяха празни. Познаваше всяка пукнатина по тротоара; знаеше кога се сменят светлините на светофарите. Какофонията от звуци, която долиташе от отворените врати и прозорци, също не беше нищо ново.

В бара „Макграйдърс“ свиреха блус; от стъклената врата на „Зироу Сам“ се носеше техно; системите за караоке в „Рубенс“ дънеха с всичка сила. Повечето заведения бяха доста прилични, но имаше две, които тя по принцип избягваше. От клиентите на едното от тях, „Скриймърс“, човек го побиваха тръпки. Бет би влязла в него само с полицейски ескорт.

Докато пресмяташе разстоянието до китайския ресторант, почувства, че я обзема умора. Господи, каква влага. Въздухът беше толкова тежък, че сякаш вдишваше вода. Имаше чувството, че не само времето е причина за изтощението й. Беше като пребита от седмици и подозираше, че я е налегнала депресия. Работата й не вървеше наникъде. Живееше в жилище, което не харесваше. Имаше малко приятели, нямаше гадже и никакви перспективи за романтични изживявания. Когато надникнеше в бъдещето, представяйки си, че е останала в Колдуел с Дик и големите момчета, виждаше, че всичко щеше да се повтаря отново и отново, до безкрай: ставане сутрин, отиване на работа, опит за промяна, неуспех и обратно у дома, сама.

Може би трябваше да се махне. Да се махне от Колдуел. От „Колдуел Куриър Джърнъл“. От електронното семейство, състоящо се от будилника, телефона на бюрото й и телевизора, които преследваха спокойните й сънища. В града наистина не я задържаше нищо друго, освен навика. Не беше говорила с приемните си родители от години, така че нямаше да им липсва. А няколкото приятели, които имаше, бяха заети със собствените си семейства.

Чу цинично подсвирване зад себе си и завъртя очи. Това беше проблемът, когато работата ти е близо до баровете. Понякога ти се лепват разни досадници.

Последва дюдюкане, след това естествено две момчета бързо пресякоха улицата и тръгнаха след нея. Тя се огледа. Беше подминала баровете и навлизаше в дългата отсечка с необитаеми сгради преди ресторантите. Нощта беше тъмна, но поне имаше улични лампи и от време на време минаваше по някоя кола.

— Харесва ми черната ти коса — каза по-едрият и закрачи редом с нея. — Може ли да я пипна?