Тъмна любов

— И как ще стане това? Просто ще отидеш при нея и ще й кажеш: „Хей, знам, че не си ме виждала никога преди, но аз съм твоят баща. А, и знаеш ли какво? Спечели от лотарията на еволюцията: Ти си вампир. Хайде да отидем в Дисниленд!“

— В момента те мразя.

Тормент се приведе напред, масивните му рамена се раздвижиха под черната кожа.

— Знаеш, че винаги съм ти пазил гърба. Просто смятам, че трябва да преразгледаш решението си — последва напрегната пауза. — Може би аз мога да го направя.

Дариъс го погледна сухо.

— И после как ще се върнеш у дома? Ако научи, Уелси ще те прободе право в сърцето и ще те остави на слънце, приятел.

Тормент потрепери.

— Имаш право.

— А после ще тръгне да търси мен.

И двамата потръпнаха.

— Освен това… — Дариъс се дръпна назад, докато сервитьорката сложи питиетата им на масата. Изчака, докато тя се отдалечи, въпреки че гърмеше твърд рап и заглушаваше всичко. — Освен това живеем в опасни времена. Ако нещо се случи с мен…

— Аз ще се погрижа за нея.

Дариъс потупа приятеля си по рамото.

— Знам, че ще го направиш.

— Но е по-добре да бъде Рот — в забележката му нямаше завист. Просто отбеляза факта.

— Няма друг като него.

— И слава Богу — каза Тормент с лека усмивка.

Братството — тесен кръг от силни и опитни воини, които си разменяха информация и се биеха заедно — беше на същото мнение. Рот нямаше задръжки, когато ставаше въпрос за отмъщение и преследваше враговете с упорита целеустременост, която граничеше с лудост. Беше последният от рода си, единственият чистокръвен вампир останал на планетата, и макар че расата му го почиташе като свой крал, той презираше статуса си.

Беше почти жалко, че той бе най-добрата възможност за оцеляването на дъщерята със смесена кръв на Дариъс. Кръвта на Рот, толкова силна и чиста, щеше да увеличи шансовете й да премине през преобразяването, ако то се случеше. Но Тормент беше прав. Това беше все едно да дадеш девица в ръцете на главорез.

Внезапно тълпата се люшна назад и хората се заблъскаха един в друг. Правеха път на някого. Или на нещо.

— По дяволите! Ето го и него — промърмори Тормент. Надигна скоча си и го глътна наведнъж. — Не се сърди, но аз изчезвам. Не е редно да присъствам на такъв разговор.

Дариъс гледаше как хората се разделят, отстъпвайки пред една внушителна, тъмна сянка, която се извисяваше над тях. Бягството беше добър рефлекс за оцеляване.

Висок два метра, Рот беше чист ужас, облечен в кожа. Косата му, дълга и черна, растеше V-образно над челото му. Плътни тъмни очила скриваха очите му, които никой не беше виждал. Раменете му бяха два пъти по-широки, отколкото на повечето мъже. С лице, което беше едновременно аристократично и брутално, той изглеждаше като крал, какъвто бе по рождение, и воин, какъвто го беше направила съдбата. Вълната на заплаха, която винаги се носеше около него, беше като негова визитна картичка. Когато студената омраза стигна до него, Дариъс надигна бирата си и отпи голяма глътка.

Дано да постъпваше правилно.

Бет Рандъл вдигна поглед, когато главният редактор опря хълбока си на бюрото й. Очите му се сведоха към деколтето на блузата й.

— Пак работиш до късно — промърмори той.

— Здравей, Дик.

Не е ли време да си вървиш вкъщи при жената и децата, добави тя наум.

— Какво правиш?

— Редактирам една статия на Тони.

— Знаеш, че има и други начини да ме впечатлиш.

Да, можеше да си представи.

— Прочете ли имейла ми, Дик? Следобед ходих в полицейския участък и говорих с Хосе и Рики. Те се кълнат, че в града се е появил търговец на оръжия. Намерили са два модифицирани магнума в наркодилъри.

Дик протегна ръка, за да я потупа по рамото и уж случайно я погали, преди да я дръпне.

— Продължавай да работиш върху регистъра за арести. Остави тежките престъпления на големите момчета. Не искаме с хубавото ти лице да се случи нещо.

Той се усмихна и притвори очи, когато погледът му се плъзна към устните й. Тези погледи започнаха преди три години, помисли си тя. Точно когато постъпи на работа при него.

Книжна торба. Трябваше й една книжна торба, за да я нахлузва на главата си, когато разговаряше с него. Може би с портрета на госпожа Дик лепнат отпред.

— Искаш ли да те закарам у вас? — попита той.

Само ако валят камъни, похотливецо.

— Не, благодаря — Бет се обърна към компютъра си с надеждата, че той ще схване намека й.