Тъмна любов

Рот затвори очи и се заслуша в ритъма на „Черният албум“ на Джей Зи, като се опитваше да не мисли за предишната нощ. През звуците на музиката се дочу ритмично почукване и той отвори вратата с мисълта си.

— Какво има, Фриц?

Икономът влезе със сребърен поднос в ръце.

— Позволих си да ви приготвя нещо за хапване, господарю.

Фриц остави храната на ниската масичка пред дивана. Вдигна капака на блюдото и Рот долови лекото ухание на пиле с подправки. Това го подсети, че наистина е гладен. Седна на масата и взе една тежка сребърна вилица. Погледна приборите.

— Господи, Дариъс обичаше скъпите вещи, нали?

— О, да, господарю. Само най-доброто за моя принцепс.

Икономът се навърташе край него, докато Рот съсредоточено отделяше месото от костите с приборите си. Фината моторика не беше по неговата част, затова накрая вдигна бутчето от чинията си с ръка.

— Харесва ли ви пилето, господарю?

Рот кимна, дъвчейки.

— Много те бива в готвенето.

— Толкова се радвам, че решихте да останете тук.

— Няма да е задълго. Но не се безпокой, ще има за кого да се грижиш — Рот бодна с вилицата в нещо, което приличаше на картофено пюре. Беше ориз и зрънцата се разбягаха из чинията. Изруга и се опита да ги избута върху вилицата с показалеца си. — С нея животът ти ще бъде далече по-лек, отколкото с мен.

— Предпочитам да се грижа за вас. Господарю, друг път няма да приготвям ориз. И ще се погрижа месото да ви се сервира нарязано. Не помислих за това.

Рот избърса устата си с ленената салфетка.

— Фриц, не си губи времето с опити да ми угодиш.

Разнесе се тих смях.

— Дариъс беше абсолютно прав за вас, господарю.

— Че съм невъзможен кучи син? Да, той наистина беше много проницателен — Рот подгони парче броколи с вилицата си. По дяволите, мразеше да се храни, особено когато някой го гледа. — Така и не ми стана ясно защо толкова много настояваше да отседна тук. Едва ли някой се нуждае чак толкова от компания.

— Беше заради самия вас.

Рот присви очи зад тъмните си очила.

— Така ли?

— Тревожеше се, че сте толкова самотен. Живеете сам. Нямате истинска шелан, нито доген. Казваше, че усамотението ви е наказание, което сам сте си наложили.

— Е, не е така — гласът на Рот пресече като с бръснач благия тон на иконома. — И ако искаш да останеш тук, запази психо теориите за себе си, ясен ли съм?

Фриц трепна, все едно го бяха ударили. Направи поклон в кръста и се заизмъква заднешком от стаята.

— Моите извинения, господарю. Беше неуместно да ви говоря по този начин.

Вратата тихо се затвори.

Рот се облегна на дивана с вилицата на Дариъс в ръка.

Ох, Исусе. Този проклет доген беше в състояние да докара и светец до лудост.

Освен това не беше самотен. Никога не е бил. Жаждата за мъст е адски добър съквартирант.

Господин Х. наблюдаваше спаринга на двамата ученици. Подхождаха си добре на ръст, и двамата осемнадесетгодишни, силни физически, но той знаеше кой ще бъде победителят. И наистина, един бърз и мощен страничен удар повали противника по гръб.

Господин Х. обяви края на мача и не каза нищо, когато победителят протегна ръка и помогна на победения да се изправи на крака. Тази демонстрация на вежливост го раздразни и му се прииска да накаже и двамата.

Първото правило на обществото беше ясно: ритай поваления, докато не престане да мърда. Беше толкова просто.

И все пак това беше училище, а не реалният свят. Родителите, които позволяваха на синовете си да се занимават с бойни изкуства, щяха да се противопоставят, ако скъпоценните им дечица бъдат върнати у дома на носилка. Двамата ученици му се поклониха, лицето на победения беше яркочервено, и то не само от физическото напрежение.

Господин Х. позволи на останалите от групата да гледат, защото знаеше, че срамът и смущението са важна част от корективния процес.

Той кимна на победителя.

— Отлична работа. Само че следващия път го свали по-бързо, разбра ли? — обърна се към победения. Огледа го от главата до петите и отбеляза за себе си, че диша тежко и краката му треперят. — Знаеш къде да отидеш.

Победеният запримига бързо и се отправи към стъклената стена, която гледаше към фоайето. В съответствие с изискванията той застана с лице към прозрачните панели с високо вдигната глава, за да може всеки, който влиза в сградата, да види лицето му. Ако избърше сълзите, стекли се по бузите му, щеше да се наложи да изтърпи повторно наказанието при следващото занятие.

Господин Х. раздели учениците си на групи и се зае с тренировката. Наблюдаваше ги, коригираше стойката и положението на ръцете, но умът му беше зает с други неща.

Предишната нощ не всичко мина идеално. Никак даже.

Когато се върна у дома, научи от полицейската си радиостанция, че тялото на проститутката е открито някъде след три часа през нощта. Не се споменаваше нищо за вампира. Може би лесърите бяха взели цивилния, за да си поиграят с него.