Тъмна любов

Тя погледна към Рот. И скочи на крака. Той се опитваше да каже нещо, но устата му беше пресъхнала и езикът му беше надебелял.

— Шшш — тя хвана ръката му и застана така, че да види лицето й, ако случайно отвори очи. — Тук съм.

Пръстите му стиснаха нейните. След това отново се унесе.

Господи, изглеждаше ужасно, блед като плочките на пода в операционната. Очите му бяха хлътнали дълбоко в черепа.

На гърлото му имаше дебела превръзка. Коремът му беше покрит с тампони от марля и памук, виждаха се дренажните тръбички. Вливаха му физиологичен разтвор и болкоуспокояващи с помощта на интравенозна система, от едната страна на леглото му висеше катетър. От гърдите му стърчаха преплетените жици на ЕКГ апарата. Но беше жив. Засега. И беше дошъл в съзнание, макар и за миг.

През следващите няколко дена състоянието му не се промени. Идваше в съзнание и отново се унасяше, като че ли за да провери дали Бет е до него, преди да се заеме отново с херкулесовата задача да изцели тялото си.

Накрая все пак тя трябваше да поспи. Братята й донесоха по-удобен стол, някой й даде възглавница и одеяло. Малко по-късно се събуди, все още стискайки ръката на Рот.

Хапна нещо насила, само защото Тормент и Уелси настояваха. Взе си душ в клиниката. Набързо. Когато се върна, Рот размахваше буйно ръце и крака, а Уелси беше изпратила да повикат Хавърс.

Веднага щом Бет хвана ръката му, той се успокои. Не знаеше колко време ще чакат. Но всеки път, когато той идваше в съзнание, в нея се вливаха нови сили.

Можеше да чака. Можеше да го чака цяла вечност.

Рот дойде на себе си изведнъж и мозъкът му бързо заработи. В един момент не усещаше нищо, в следващия мозъчните му клетки вече функционираха. Не знаеше къде се намира и клепачите му бяха прекалено тежки, за да ги отвори, затова набързо обследва тялото си. Долната половина беше наред, краката му си бяха на място и можеше да движи пръстите си. А, ох. Усещаше корема си така, все едно го бяха надупчили с лост за смяна на гуми. Но гръдният му кош беше здрав. В шията си усещаше пареща болка. Ръцете му бяха добре, пръстите…

Бет.

Беше свикнал да усеща дланта й в своята. Къде беше тя? Очите му се отвориха.

Беше точно до него, седнала на един стол и положила глава върху леглото. Изглежда спеше. Първата му мисъл беше, че не трябва да я буди. Личеше си, че е изтощена. Но му се искаше да я докосне. Имаше нужда от това. Опита се да протегне свободната си ръка, но тя сякаш тежеше двеста килограма. Опита се, напрягайки волята си, да прехвърли ръка през тялото си, придвижвайки я по завивката сантиметър по сантиметър. Не знаеше колко време му отне това. Може би часове.

Но накрая докосна кичурче от косата й. Усещането за копринената й мекота беше като същинско чудо.

Той беше жив, тя също.

Рот заплака.

Щом усети потрепването на леглото, тя се събуди, обзета от паника. Първото, което видя, беше ръката на Рот. Пръстите му се бяха заплели в дълъг кичур от косата й. Погледна към лицето му. От очите му се стичаха сълзи.

— Рот! Любов моя — тя се наведе към него и приглади косата му назад. Той беше много изтощен. — Боли ли те?

Той отвори уста, но не се чу звук. Почувства, че го обзема паника, отвори толкова широко очи, че се виждаше бялото покрай ириса.

— Спокойно, любов моя, спокойно. Просто се отпусни — каза тя. — Искам да ми стиснеш ръката веднъж за „да“ и два пъти за „не“. Боли ли те?

Не.

Тя нежно избърса сълзите от бузите му, обрамчени от бакенбарди.

— Сигурен ли си?

Да.

— Да повикам ли Хавърс?

Не.

— Искаш ли нещо?

Да.

— Нещо за ядене? За пиене? Кръв?

Не.

Той се размърда, бледите му, неспокойни очи я гледаха умолително.

— Шшш, всичко е наред — тя го целуна по челото. — Само се успокой. Ще отгатнем от какво имаш нужда. Разполагаме с много време.

Очите му се спряха на сплетените им ръце и отново се върнаха към лицето й. Пак погледна към ръцете им, после към лицето й.

— Искаш мен? — прошепна тя. — Имаш нужда от мен?

Той стисна ръката й и не я пусна.

— О, Рот… Твоя съм. Заедно сме, любов моя.

Сълзите бликнаха от очите му, гърдите му се тресяха от хлипането, дишането му беше неравномерно и мъчително. Тя взе лицето му в ръцете си, опитвайки се да го успокои.

— Няма нищо. Никъде няма да ходя. Няма да те оставя. Обещавам ти. О, любов моя…

Накрая той се поуспокои. Сълзите намаляха. От устата му излязоха хриптящи звуци.

— Какво казваш? — тя се наведе към него.

— Исках да… те спася.

— Направи го, Рот, спаси ме.

Устните му потрепериха.

— Обичам… те.

Тя го целуна леко по устата.

— И аз те обичам.

— Ти. Върви. Спи. Сега.

След това затвори очи от изтощение. Погледът й се премрежи. Тя постави ръка на устата си и на лицето й трепна усмивка. Нейният прекрасен воин се беше завърнал. И се опитваше да й дава нареждания от болничното си легло.

Рот въздъхна и като че се унесе в сън. Когато се увери, че той почива спокойно, тя се протегна и си помисли, че братята ще се зарадват, когато научат, че той се е събудил и е бил достатъчно добре, за да проговори. Може би ще намери телефон, за да се обади в дома на Дариъс.

Надникна в коридора и не можа да повярва на очите си.