Тъмна любов

— Ела тук — каза той и я повика с жест. Опря ръка на бедрото си с дланта нагоре. — Умираш от глад. Не трябва да чакаш толкова дълго, преди да ме потърсиш.

Мариса се отпусна на пода в коленете му, дрехата й се разстла край тялото й и краката му. Усещаше топлината на пръстите й по кожата си, докато ги прокарваше нежно по татуировките и галеше черните знаци на древната писменост, които разказваха за произхода му. Беше достатъчно близо до него, за да види как тя отваря устата си и кучешките й зъби се бялват, преди да ги забие във вената му.

Рот затвори очи и облегна главата си назад, докато тя пиеше. Отново го обзе паника. Вкопчи се в ръба на дивана със свободната си ръка и напрегна мускули, за да не мърда. Трябваше да бъде спокоен, да запази спокойствие. Скоро всичко щеше да свърши и той ще бъде свободен.

Когато след десетина минути Мариса вдигна главата си, той бързо скочи и неспокойно се отдалечи, чувствайки болезнено облекчение, че може отново да се движи. Успя да се овладее и се върна при нея. Тя се беше наситила, абсорбирайки силата, която я изпълни при смесването на кръвта им. Не му беше приятно да я гледа как лежи на пода, затова я вдигна и тъкмо мислеше да повика Фриц, за да я върне в къщата на брат й, когато чу ритмично почукване на вратата. Рот погледна разгневен натам, отнесе я до леглото и я сложи на него.

— Благодаря, господарю — каза тя тихичко. — Ще се прибера у дома.

Той се спря. След това издърпа един чаршаф, с който покри краката й, отиде при вратата и я открехна.

Фриц беше силно развълнуван от нещо.

Рот се измъкна навън и затвори плътно вратата. Тъкмо се канеше да попита защо, дявол да го вземе, го безпокоят, когато миризмата на иконома сложи край на раздразнението му. Разбра, без да пита, че отново ги е навестила смъртта. И Дариъс го няма вече.

— Господарю…

— Как? — изръмжа той. С болката щеше да се справи по-късно. Искаше първо да научи подробностите.

— Ах, колата… — икономът очевидно не можеше да се владее, гласът му беше писклив и тънък като старото му тяло. — Бомба, господарю мой. Колата. До клуба. Тормент се обади. Видял е всичко.

Рот си помисли за лесъра, когото беше убил. Искаше му се да знае дали бомбата е била негово дело. Копелетата вече нямаха никакво чувство за чест. Преди векове техните предшественици поне се биеха като воини. Тази нова порода беше сбирщина от страхливци, които се криеха зад технологията.

— Обади се на братята — разпореди се той през зъби. — Кажи им да дойдат веднага.

— Да, разбира се. Господарю? Дариъс ме помоли да ви предам това — икономът му подаде нещо, — ако не сте при него, когато умре.

Рот взе плика и се върна в стаята, без да е в състояние да прояви и капка съчувствие към Фриц или някой друг. Мариса я нямаше, което беше добре за нея.

Пъхна последното послание на Дариъс в колана на кожените си панталони. И даде воля на гнева си. Свещите експлодираха и изпопадаха на пода, като че ли в стаята се изви вихрушка от злост, която ставаше все по-силна, бърза и тъмна, докато вдигна мебелите и ги завъртя край него. Той отметна глава и изрева.

4

Когато таксито остави Бет до „Скриймърс“, на мястото на престъплението кипеше усилена работа. Просветваха синьо-белите светлини на полицейските коли, които блокираха достъпа до уличката. Пристигна и подобната на кутия бронирана кола на сапьорите. Гъмжеше от ченгета — униформени и цивилни. Неизменната тълпа от пияни кибици се беше скупчила около заградения от полицията периметър; те пушеха и разговаряха.

За времето, през което работеше като репортер, Бет се беше убедила, че в Колдуел за всички убийството е обществено събитие. Е, разбира се, за всички, с изключение на жертвата, била тя мъж или жена. Предполагаше, че за жертвата смъртта е самотно занимание, дори и той или тя да гледат убиеца си в лицето. Има мостове, които се налага да пресечем сами, независимо кой ни е отвел до началото им. Остра, неприятна химическа миризма на обгорял метал изпълни ноздрите й. Вдигна ръкав към устата си.

— Ей, Бет! — едно от ченгетата й махна да се приближи. — Ако искаш да погледнеш отблизо, мини през „Скриймърс“ и отиди отзад. Там ще видиш един коридор…

— Всъщност дойдох да се видя с Хосе. Тук ли е?

Ченгето протегна врат, като търсеше с поглед сред тълпата.

— Беше тук преди минута. Може би се е върнал в участъка. Рики? Виждал ли си Хосе?

Пред нея изникна Бъч О’Нийл и свъсеният му поглед накара другото ченге да млъкне.

— Виж ти каква изненада.

Бет отстъпи назад. Железния беше истински мъж. Едър, с плътен глас, самоуверен. Предполагаше, че доста жени го намираха за привлекателен, защото определено беше хубавец по един грубоват и суров начин. Но в нея не събуждаше никакви чувства. Нито другите мъже.

— Е, Рандъл, какво става? — Бъч пъхна парче дъвка в устата си и смачка станиола на малка твърда топчица. Челюстите му заработиха нервно, той като че не дъвчеше, а смилаше дъвката.

— Дойдох, за да се видя с Хосе. Не заради престъплението.