Томи вдигна ръка в отговор, метна се в кабината при кучето и затръшна вратата.
Дел вече беше зад волана и включи на скорост.
Когато Томи се обърна, двете жени продължаваха да махат. Той отново им отвърна.
Дел подкара голямата кола и Томи се оплака:
— Какво да правя сега? Наистина обичам майка си, но никога няма да стана пекар или лекар, изобщо някое от нещата, които тя би искала да стана, пък и не мога да прекарам остатъка от живота си, страхувайки се да изпия чаша чай или да отворя входната си врата при иззвъняване.
— Всичко ще се оправи, любителю на тофу.
— Няма — възрази той.
— Остави това всеобщо отрицание. Негативното мислене нарушава самата тъкан на космоса. Малкото насочена към тебе негативност може да изглежда съвсем невинно нещо, но тя като нищо може да предизвика ураган в Канзас или снежна виелица в Пенсилвания.
Скути започна да ближе лицето на Томи, и той не се възпротиви. Явно беше страшно паднал духом, щом приемаше подобна влажна утеха.
— Знам точно какво трябва да се направи — заяви решително Дел.
— Сериозно? И какво е то?
— И ти знаеш, откакто се целунахме на въртележката.
— Каква целувка беше само!
— Така че за начало бихме могли да вземем самолета за Лас Вегас и да се оженим… ако бъдеш така любезен да ми направиш предложение, разбира се.
Скути го изгледа с очакване.
Томи малко се учуди от нейното предложение, но ни най-малко от собствените си думи:
— Деливъранс Пейн, дъщеря на Нед и Джулия-Розалин-Уайнона-Лилит, би ли се омъжила за мен?
— Ще е необходимо нещо много по-страшно от някаква дяволска кукла или бързо като плъх малко чудовище, за да ми попречи.
— Имаш прекрасна усмивка — забеляза той разнежено.
— Ти също.
Всъщност той не просто се усмихваше. Хилеше се глуповато като всеки влюбен.
Томи очакваше да вземат някой от редовните полети от летището „Джон Уейн“ до Лас Вегас, но майката на Дел имаше собствен лийрджет, който щеше да бъде готов за полет след петнайсет минути. Дел беше квалифициран летец.
— Освен това — подхвана тя, докато изминаваха последните метри до летището, след като бяха изоставили камиона — мисля, че колкото по-бързо свършим тая работа, толкова по-добре… по отношение на онова, което госпожа Дай може да е замислила. Когато се оженим, психическият ни капацитет нараства в геометрична прогресия. Увеличават се съпротивителните ни сили.
След няколко минути, докато се качваха на частния реактивен самолет, Дел продължи закачливо:
— А пък аз и без това искам да видя дали ще успея да счупя рекорда на мама. Тя се е оженила за татко деветнайсет часа след като са се запознали.
Томи погледна часовника си.
— Ти ми поднесе вечерята преди… около дванайсет часа.
— Ще успеем уморен ли си, скъпи?
— Чувствам се напълно отпочинал. А не съм мигнал през цялата нощ.
— Може пък и никога да не ти се наложи да спиш отново — окуражи го тя. — Спането е такава загуба на време.
Томи се настани на седалката за втория пилот, а Скути се разположи в помещението за пътници.
Полетяха на изток към утринното слънце, в небе, което вече не беше розово, а синьо като очите на Деливъранс Пейн.
Апартаментът им в хотел „Мираж“ включваше няколко просторни и пищно обзаведени стаи, които не се даваха на обикновени клиенти, а се пазеха за богатата клиентела, която редовно играеше хазарт в казиното на долния етаж. Макар че нито Дел, нито Томи възнамеряваха да заложат и един долар на масите, самото име Пейн предизвикваше такова внимание, каквото би получил и арабски принц с куфари, пълни с купища пари. Осемнайсет години след смъртта си Нед Пейн още се ползваше с репутацията на легендарен покерджия, а чувствата на хотелската управа към майката на Дел проличаха от многобройните въпроси за здравето й, за заниманията й в момента и за възможността да ги посети скоро.
Дори Скути бе посрещнат с внимание, милувки и почесвания, с гальовни думички, които се използват при разговор с малки деца. Като добавка към огромните вази пълни със свежи цветя, чието ухание се усещаше във всяка от седемте стаи на апартамента, на стратегически места бяха поставени сребърни подноси с кучешки бисквитки.
От магазина за конфекция в хотелския търговски център изпратиха двама продавачи с препълнени колички. Час и половина след пристигането си Томи и Дел вече се бяха изкъпали и бяха подбрали сватбеното си облекло.
Той носеше черни обувки с пискюли, черни чорапи, сиви панталони, син блейзър, бяла риза и синя вратовръзка на райета.
— Изглеждаш страхотно — одобрително кима Дел.
Самата тя носеше обувки на висок ток, очертаваща великолепната й фигура бяла копринена рокля с бяла дантела около шията и на китките и две бели орхидеи в косата.
— Прекрасна булка си — възхити се той.
— Нямам обаче воал.
— Е, няма нужда да прикриваме хубавото ти лице.
— Много си мил.
Те тъкмо се канеха да напуснат хотела и да се отправят към близката черква, когато кметът на Лас Вегас пристигна с плик, в който носеше непопълненото им брачно свидетелство. Беше висок, представителен човек със сребриста коса, облечен в скъп син костюм, с петкаратов диамантен пръстен на ръката.