Тик-так

— Това са смехории от детективските романи — с безразличие прецени Ги, смъкна ръкави и закопча маншетите им.

— Не, самата истина е.

— Бързите момчета, Евтините момчета, момчетата Натома, Водолазите и останалата паплач — те не изпращат първо съобщения с черна ръка — увери го Ги.

— Не изпращат, това го знам. Но чувал ли си за някоя банда, която да изпраща… нещо друго като предупреждение?

— Какво друго?

Томи се поколеба и неловко се размърда на стола.

— Ами… да кажем, кукла.

Ги се намръщи.

— Кукла?

— Парцалена кукла.

Ги се обърна към Дел за по-понятно обяснение.

— Малка противна кукла — допълни тя.

— Със съобщение на лист хартия, закопчан за дясната ръка — обясни Томи.

— И какво пишеше в съобщението?

— Не знам. Беше на виетнамски.

— Ти някога четеше добре на виетнамски — със съвсем явно неодобрение му припомни Ги.

— Когато бях малък — съгласи се Томи. — Но вече не мога.

— Дай ми да я видя тая кукла — протегна ръка Ги.

— Тя… хм, сега не е у мене. Ето обаче бележката.

За миг Томи не можа да се сети къде е сложил бележката и посегна към портфейла си. Накрая си спомни и плъзна да пръста в джоба на ризата си и измъкна мокрото листче, което беше размекнато от влагата.

За щастие хартията беше качествена и затова не се бе превърнала в каша. Томи внимателно я разгъна и видя, че трите колони със знаци все още можеха да се различат, макар да бяха силно избледнели и зацапани.

Ги пое бележката и много внимателно я изглади с дланта си.

— Мастилото се е размазало.

— Не можеш ли да я прочетеш?

— Няма да е лесно. Много от знаците се различават със съвсем дребни подробности. Не приличат на английските букви и думи. Всяко малко по-силно натискане на перото може да придаде изцяло ново значение. Ще се наложи да изсуша листчето, да го огледам с лупа и да го проуча.

Томи се приведе в стола си и попита:

— Колко време ще ти трябва, за да го разчетеш?

— Два-три часа… ако успея. — Ги вдигна глава от бележката. — Още не си ми казал какво ти направиха?

— Нахлуха в къщата ми, направиха големи поразии. По-късно… по-късно ме принудиха да изляза от пътя и катастрофирах. Колата се преобърна два пъти.

— Не се ли нарани?

— Утре сутринта всичко ще ме боли, но се отървах без нищо сериозно.

— Това момиче как ти спаси живота?

— Казвам се Дел.

— Извинявай. — Ги се обърна към Томи: — Та как казваш, че ти спаси живота?

— Успях да се измъкна от колата тъкмо преди да се подпали. По това време… те ме бяха подгонили и…

— Те? Кои те? Гангстерите ли?

— Да — излъга Томи, но му беше ясно, че трудно ще заблуди брат си. — Подгониха ме и аз побягнах. Тъкмо щяха да ме хванат, когато Дел спря с пикапа си и ме измъкна.

— Не се ли обади в полицията?

— Не. Полицията не може да ме защити.

Ги кимна, без изобщо да се учуди. Както повечето виетнамци от това поколение, той нямаше пълно доверие на полицията дори тук, в Америка. В родината им, преди Сайгон да падне в ръцете на червените, повечето полицаи бяха продажни, а след като комунистите дойдоха на власт, станаха още по-лоши — садистични инквизитори и убийци, на които режимът бе осигурил правото да вършат безнаказано всякакви жестокости.

— Поставиха ми краен срок — продължи Томи — и затова е много важно да разбереш какво пише в бележката час по-скоро.

— Краен срок ли?

— Онзи, който е изпратил куклата, ми предаде и съобщение по компютъра. Там пишеше: „Последният срок е призори. Тик-так.“

— Гангстери да използват компютри? — недоверчиво вдигна вежди Ги.

— В наши дни всички използват компютри — намеси се Дел.

— Искат да приключат с мене до изгрев слънце… и от опита си с тях до сега съдя, че няма да се спрат пред нищо, за да спазят срока.

— Е — махна с ръка Ги, — можеш да останеш тук, докато аз се занимавам с бележката, а после да решим какво да правим — зависи от това, какво искат и защо те преследват. А междувременно тук си на сигурно място — всички мъже от цеха ще са готови да те защитят.

Томи тръсна глава и се надигна от стола.

— Не искам да насочвам тия… тия гангстери към теб. — Дел също се изправи и се приближи към него. — Не е честно да те забърквам, Ги.

— Но ние можем да се оправим с тях, както сме го правили и преди.

Томи беше убеден, че майсторите на пасти и хляб от пекарната „Сайгон в Новия свят“ бяха в състояние да дадат отпор на всяка група гангстери. Но в случая нямаха работа с обикновени човешки същества, а с някакъв дяволски дребосък, с когото пекарите не бяха в състояние да се борят. Щеше да се вреже в тях като електрически трион в сватбена торта — особено ако беше продължил да расте и да еволюира към все по-хищнически форми. А Томи не искаше никой да пострада заради него.

— Благодаря ти, Ги — отвърна той. — Мисля обаче, че е по-добре да съм в движение, така че да не могат да ме открият. Ще ти се обадя след час-два да видя успял ли си да преведеш бележката.

Ги се надигна от стола, но остана зад бюрото.

— Каза ми, че си дошъл да се посъветваш с мене, а не само за превода на бележката. Е, съветът ми е такъв; ще бъдеш по-голяма безопасност, ако се доверяваш на семейството си.

— Но аз ти вярвам, Ги.